неделя, 3 януари 2010 г.

Приказно начало

Приказка за хляба и златната паричка

Преди много години, в едно китно селце, живеело малко момиченце с чудна златиста коса и румени бузки. Цял ден то играело с приятелите си по калдъръмените улици, а привечер помагало на майка си да свари млякото, да подреди масата за вечеря и да нахрани пухкавото черно коте. И понеже, същото като теб, било добро дете, за рождения му ден, точно когато ставало на 7 годинки (ни повече, ни по-малко), радителите му организирали голямо тържество. На празника били поканени всички роднини – дебели лели с огромни капели, братовчедки с плетки, деца с колела и разбира се, добрият, вечно засмян, чичо Стоян. Той подарил на малката рожденничка Елица една много стара златна пара, която възрастните наричали пендара. Всички деца искали да пипнат малкото богатсвто. Възрастните заахкали и заохкали срещу блестящото късче злато. Момиченцето държало парата в ръчичката си и сякаш я милвало с поглед. Било много радостно от получения подарък, на лицето му светела усмивка. Златната паричка пък щяла да се пръсне от гордост: „Я, колко съм хубава, я, колко съм блестяща” - мислела си тя и плувала в щастие.
След като всички гости си тръгнали, момиченцето събрало падаръците си на купчина, висока почти колкото теб, когато се вдигнеш на пръсти, и скочило в леглото. Заспало сладко в розовата си пижама, доволна, че днес е станала толкоз голяма.
На другата сутрин Елица се събудило много рано. Чичо Стоян й бил обещал да я заведе на полето. Била започнала жътвата. Елица изпила сутрешното си мляко от чаша със жълти слънца, каквато имат почти всички деца, и изтичала навън. Чичо Стоян бил вече на нивата и чакал малката си приятелка.
– Здравей, помощничке! Хайде, качвай се при мен. Днес ще жънем през целия ден.
Елица се покатерила по стълбичката и влязла в кабината на голямата машина. Изобщо не усетила как златната паричка се изтърколила от джоба й и тупнала сред узрелите класове.
– Олеле, помощ! Къде се озовах? – извикало златното кръгче.
– Няма страшно, приятелко! Просто падна на земята, нашата майчица – отговорил й един житен клас и я погалил.
– Не ме пипай, ще ме изцапаш – горделиво извикала паричката и се претъркулила на другата страна.
– О, малка глезано... – засмял се пшениченият стрък, а полето по-назад не останало – цяло се люшнало в смях. – Ти за каква се мислиш?
– Ако не забелязваш, аз съм златна паричка. А вие сте едни обикновени бурени!
– Бурени! Скъпа моя, та ние сме житни класове - най-ценното за хората.
– Най-ценното съм ааааааааааааз.....
Паричката не успяла да довърши изречнието си, защото нещо я подхванало от земята и я запремятало.
– Какво стана? – уплашено тя попитала, когато слънцето блесна в очите й.
– Ожънаха ни, сега сме в големия камион – отговорили няколко житни зърна едновременно. – Той ще ни закара в мелницата.
– В мелницата? Но това звучи ужасно!
– Не, скъпа. Там просто ще станем на брашно. Е, вярно, малко гъделичка, когато те стриват камъните, но не е страшно.
– Ами, ако смелят и мен? Аз съм златна пара, най-ценното за хората!
– Най-ценното ли? – пак едновременно попитали зърната, но не успели да продължат, защото бързо се плъзнали по улея към големите камъни, които ги смлели на прах. Паричката все още не разбирала какво ставало, когато усетила, че камъкът наближавал я. Той я погледнал намръщено, избуботил страшно и я пипнал, разбрал, че тя не е жито и леко я ритнал.
– А, сега какво ще стане? – с въздишка попитала паричката, падайки върху купчина меко брашно.
– Сега ще отидем в завода за хляб. Там от брашното ще замесят пухкаво тесто, ще го изпекат и така ще стане най-вкусният хляб. Хората не могат без хляб.
– Но аз мислех, че хората не могат без мен. На рождения ден на момиченцето всички ме гледаха изумени. А и аз съм от злато, правя ги много богати – проплакала паричката. Сълзите й се слели с бистрата кладенчова вода, със ситната бяла сол и с кипналата мая. От всичко това било замесено меко тесто. Трябвало да престои няколко часа поне, за да бухне добре. На сутринта сръчни работливи ръце накъсали тестото и го оформили на малки парчета. Паричката се сгушила дълбоко в прегръдките на една тестяна топка. Изведнъж започнало да й става топло, много топло.
– Къде сме? – едва попитала тя в ужасната горещина.
– В пещта, скъпа. Тук се пече тестото, за да стане на хляб. Още малко остава и сме готови.
Паричката с уплаха погледнала огнените езици, после бързо затворила очи, защото си мислела,че така ще стане невидима. Отворила ги чак когато усетила утриннен хлад. Едното й крайче се подавало през коричката на хляба. Успяла да види, че се намира на рафта в хлебарницата. Един през друг идвали купувачи, вземали хляба, който бил нейно скривалище, поглеждали го, но после винаги купували друг. От огъня в пеща едното й ръбче било почерняло, а никой не искал да купи хляб с черно късче метал в него. Паричката се свила от мъка. Тъкмо била решила, че завинаги ще си остане скрита и никой няма да купи питката, в която била, когато усетила, че едно малко пръстче разчоплило изпечената коричка. Изведнъж се озовала в позната детска длан.
– Ето я моята златна паричка. Къде беше, пътешественице? Ще те сложа на верижка, така да знаеш.
Така паричката успяла да се върне при любимото си момиченце. Но обгорялото черно ръбче винаги щяло да й напомня за нейното приключение. Дали заради него, или заради наученото, но паричката вече не била толкова горделива. Тя вече знаела, както и ти, че истинското злато за хората е хлябът. Златната паричка продължила да радва с блясъка си малкото момиченце, но то повече от всичко обичало да е здраво, да се смее, да помага на майка си, да се събуди сутрин рано, да си отчупи от топлия хляб и да изтича при приятелите си.
Попитай мама, попитай татко, попитай баба, попитай батко, те не биха те заменили дори и за цял куп златни пари.

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP