понеделник, 21 декември 2009 г.

А когато сняг забръска, що ще чиниш ти зимъска?

Ми... ще си снимам :)






петък, 18 декември 2009 г.

Диктатурата на любовта

Любовта е смесица от злато и кал. Двусмислена магия. Изличите ли двусмислеността обаче, убивате магията. В началото на демокрацията всички коленичихме пред Свободата като пред единствен бог. Пуснахме я не само в социалните си убеждения и в политическите възгледи, но и под завивките. Насладата от секса стана задължителна. Оргазмът се превърна в терорист и измести предишните табута. Ако майките ни са били девствени до сватбата, то ние сменяхме по няколко партньори още преди да сме завършили гимназия. Студентските години пък бяха години на неспирни купони, срещи с непознати, алкохолни свалки, секс в чужда стая и буркани с домашна манджа. Днес чувствата триумфално се завръщат. Сърцето и тялото се срещат отново, отново опознават силата на единството си, сдобряват се. Среща почти толкова миловидна колкото е събирането на двата крака на развратна блондинка.
Любовта надживява сексуалната революция. Love is everywhere, all we need is love и all i full of love. Свръхсантименталното общество поднася любовта с всякави гарнитури.
Любовта в християнството
Тиранията на любовта идва от християнството. Любовта е пътят към изкуплението. Търсейки бързото изкупление, ни се иска то да е на Земята, тук и сега, а не после, когато са ни похлупили с дървен похлупак и са ни зарили на 2 метра под земята.
Любовта като И. И като изкупление. И като избор
Намираме изкуплението отчасти в полигамията. Ако любовта не се осъществи с един партньор, си даваме втори шанс. После трети, четвърти... Възрастта не е фатална пречка. Разстоянията не са. Етническите различния не са. Цветът на косата не е. Финансовото положение не е. Религиозните убеждения не са. Височината на токчетата не е. Потребителската вселена обаче взима своите жертви. Резултатът е - вихреща се простащина.
Любовта като пазар на труда
Пазарът на любовта е свободен. Развива всички характеристики на пазар на труда – реклама, конкуренция, елиминиране, удари под кръста, промоции, себераздаване, егоистично скътаване... Скъсването с партньора напомня уволнение. Двама се разделят. Двама са недоволни. Единият винаги се чувства употребен, незадоволен, неоценен. И двамата се изправят пред една нова реалност - нужен е нов персонал за свободното работно място//нужно е ново работно място за свободния персонал. Изнасяне на личните вещи от офиса и конфузно мълчание там, където до вчера си посрещан като най-близък. Няколко дни почивка и нова връзка, в която винаги си обещаваме, че няма да допуснем старите грешки. Намирането на нова любов е като непрекъснато интервю за работа. Дори да има перфектно написанo CV и мотивационно писмо. Трябва да се представиш в най-добрата светлина, да направиш впечатление още първия път. Очакванията ни са толкова високи, изискванията – също, че често никой от двамата не е в състояние да издържи дълго.
Любовта като реклама
Обществото налага безмилостни канони за красотата. Отвсякъде ни заливат рекламни билбордове, клипове и списания, снимки, които ни диктуват как трябва да изглеждаме, как да се държим, как да говорим, какво да пием, с какво да си перем дрехите, за да запазят цвета си, как да сме сухи и щастливи в дните с менструация, къде да прекараме почивката си, как да удължим миглите си, как да премахнем черните точки от лицето си, как да вдигаме самолета... Виждаме другите не по свой начин, не по нов начин, а в съответствие със зададения от рекламите код. Дискриминацията по външен вид често започва още от детските градини. По-миловидните дечица получават повече внимание от възпитателките, повече грижи, по-тънката филия с по-дебелия слой лютеница. А онези, които не отговарят на естетическите канони, остават встрани или най-малкото при куклите с едно око и количките без задни гуми.
Любовта като различие
"Обичайте ближния си" – възхитително, но абсурдно. Следвайки тази заповед, всички социални връзки би трябвало да са равни на сливане. Всъщност в основите на хармоничния обществен живот са взаимното уважение, дистанцирането и безразличието. Когато моето АЗ не пречи на твоето АЗ. Когато моето лично пространство не влиза в регулационния план на твоето. Не ми влиза в длъжностната характеристика, нито в човешката такава да обичам християните, хомосексуалистите, евреите и моралистите, терористите, феминистите, мазохистите, багеристите и кранистите... По закон нямам право да обиждам и да посегателствам върху личността. Това не означава, че съм длъжна да засвидетелствам безмерна обич към тези, които не живеят като мен. Всеки има право на мнение, право да изпитва неприязън и право да е увлечен. Аз настоявам за правото си да бъда безразлична към различията, безразлична към това, което не познавам. Когато го опозная, ще стане различно. Дотогава ще страня от тези, които прегръщат непознати на летищата, и им прошепват в ухото, че ги обичат. Освен това не винаги неудържимата обич е плод на дълбоки чувства. В този аспект е съмнителна нейната достоверност. Предпочитам да съм достоверно безразлична, отколкото лъжливо обичаща.
Любовта в кухнята
До кога една връзка е свежа?
Връзка магданоз издържа потопена в бурканче с вода не повече от седмица. Връзка банани издържат дълго, ако са на студено в хладилника. Любовната връзка има нужда както от топлината на предварително загрятата на 180 градуса фурна, така и от отрезвяващото действие на леда във фризера. Само тогава свежестта на любовта ще се запази дори след критичните 7 и фаталните 13 години.

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Болен от Разум

Приятно ми е да е разхождам из София единствено по обед, и то в необичайно топли есенни дни. Дните, когато е толкова топло, че всички цветове видимо страдат от това. И всичко изглежда жадно и морно, покрито с поне 3 см прах. Тогава освен дремещи наркомани, току-що влели енергийно море във вените си и готови да се срещнат с Елвис, в парка няма почти никой... Никой, ако не броим кварталния Луд.
Всеки град трябва да си има кмет, поп, учител и... Луд.
В светлия, слънчев ден Лудият минава през парка. Погледът му блуждае безумно, обхождайки Града, затворен за него между реката и църквата (по-далеч едва ли е стигал, поне в последните 10 години). Незнам дали търси нещо? Винаги е сам и върви така, все едно знае къде отива.
Множеството, отмарящо под платнените шапки на кафенето, го съпровожда с учуден поглед и смях. Всички си шушукат, а по-безочливите дори открито го обсъжда и сочат с пръст. Думите стигат до ушите на Лудия, но се разбиват в стената на неговото неразумие.
Семейството му е многобройно – той, жена му и четирите им дъщери. Живеят в немотия и мизерия. Децата понякога обикалят контейнерите и събират храна, картони, подпалки... Някои хора им помагат, другите нарочно нарязват умалелите си дрехи, преди да ги хвърлят на боклука, за да не ги видят на нечий чужд гръб. Как се гледат четири деца от един Луд и една безработна жена... умът ми не го побира! Кой ги бе накарал тези двамата да се любят като въглени, а после да не могат да си преброят децата?!
Лудият събира шарената шума от земята. Листата са накапали като сълзи на раздяла. Лятото си е отишло, а есента е отворила портата към двора. Дърветата са като наплискани с темпер. Лудият е напълнил джобовете и дланите си с есенни деца.
– Шъ си направа чадър ... шъ си ... чадър ... чадър шъ си напра - а - а...
Хората в кафенето се разсмиват. Кикотът им се плиска като вълна.
Небето е ясно и чисто като детска душа. Слънцето е горещо само на себе си, а морната му следобедна въздишка е прогонила надалеч дъжделивите облаци.
– Ша си напра – а – а чадър... – не спира да повтаря Лудият, - шарен чадър.
Тълпата вече не се смее, а вие. Къдраво кискане излезе от гърлото на една дебела лелка, стигна клоните на кестена и на асфалта се изсипаха зелени таралежчета.
Лудият е известен на целия квартал. Едни го съжаляват, други му се подиграват, трети се опитват да не го забелязват. Но той си е все там – на моста, загледан в реката, пред църквата – хипнотизиран от камбаната, зарит в боклуците около контейнерите. Кривата му усмивка е дрипава като дрехите му. Като че се е плъзнал от шарената длан на есенното слънце право в този сив свят. Лудият е различен. Той не работи, не пазарува, не се променя, не завижда... обича всички. Паметта му е задгранично плитка, затова бързо забравя обидите... Та той често забравя дори къде живее. Когато го измъчва нещо, или просто се тревожи, става страшен. Върви по улиците и вика. Изниква изневиделица зад хората и ги плаши или върви след тях и задава безсмислени въпроси. Сякаш иска да изпълни празния си поглед с хорските грижи, а съзнанието си с техните вини... и да ги отнесе в забравения си дом.
– Ша си напра - а- а- а ча -а - а - дър ... направа ... шарен чадър.
Нека си направи, да го пази от човешкия присмех. Неговата лудост не е черна магия и тялото му е тясно за душата. Лъжите за него са удоволствие. Това му е лудостта. Лудият никога не е чувал за дупката под моста на НДК, която Бойко Борисов асфалтира на първия ден от мандата си на кмет, едва ли знае, че в събота и неделя по булевард „Витоша” е забранено за автомобили, няма си и представа, че съществува място, на което цвърчат стотици деца, наречено аниматорски клуб ... Което не променя нито дупката, нито Лудия.
Надявам се, когато един ден отиде при Господ и седне на дясното му коляно, да му прошепне, че този свят, създаден преди толкова време с любов, днес е болен от РАЗУМ.

понеделник, 7 декември 2009 г.

Градът

София е множество от мозъчна запрашеност и невежество, от тесногръда надута еснафщина. И въпреки това, тук живея и за мен това е Градът, защото Луковит ... (дори не знаеш къде се намира, нали?) са озлобените от скука гимназистки, умножени по многословни пенсионери, плюс корен квадратен от наводнението, предизвикано от река Златна Панега през едно лято. В този сбор времето просто е изсмукано и наистина, ама наистина няма какво да се случи... дори и да се влюбиш...
Изключвайки културното богатство (от паметника “1300 години България” на скулптура Валентин Старчев пред НДК, който щял да става паметник на Моцарт, до статуята “Света София” на скулптора Георги Чапкънов и архитекта Ст. Константинов) и високотехнологичния прогрес (който свързва Младост с Обеля), две са най-важните неща, без които Градът нямаше да е това, което е – Градският Транспорт и Лудият в квартала ни.
Градският транспорт е най-подходящият герой за драматичния виц ”по-принцип–де факто”. По принцип той трябва да е Благото, родено от прогреса на мисълта. Де факто Градският Транспорт е Враг Номер Едно, с който се срещам неизбежно и непосредствено след махмурлука и профилактиката на топлата вода.
Аз съм в числото на онези приблизително ?00 000 неориентирани, които не разполагат със собствен автомобил в движение и просто нямат друг избор, освен да ползват превоз, осигурен от трамваи, тролеи, автобуси, метро...
Шестчасовият работен ден понякога ми се струва като шестнайсетчасов и сетивата ми се изострят до полуда. Набързо измивам чашата от сутрешно-следобедното си кафе, казвам „Довиждане” на колежката си и потъвам в забързаността на улиците, за да стигна по-бързо до големия си апартамент и до меката козина на котарака си. Такава ме направи големият Град – харча все повече, а имам все по-малко, имам голяма къща, но все още малко семейство, имам много удобства, но ми остава малко време, чета все по-малко, гледам твърде много телевизия, почти всеки уикенд пътувам из България, но дори не знам имената на съседите отдясно... Искаше ми се да се прибера бързо и сериозно да си почина. И уж така става, но пак си лягам късно, а ставам рано...
Чакам автобуса заедно с около двайсетина други изнервени, бързащи и припрени душици на спирката. Пристига, изминават нужните минути за почивка на шофьора и множеството се изсипва в търбха на превозното стедство. Група пияни се хилят в близост до мен и се клатушкат много повече отколкото им предлага свободното пространство. Това дали са анонимни алкохолици или не, ни най малко не намалява коефициента им на неприятност, смрад и агресивност. Пиянските им викове отекват навсякъде и само благодарение на дупките от перфораторите, през които звуците излизат навън, не успяват да проглушат ушите на всички пътници. Чудя се как тези досадници изобщо са успели да преодолеят стъпалата на автобуса. По Закона на Всемирната Гадост те не само успяват да ги преодолеят, но и да мърдат с миришещите си зурли в страховита близост до мен. Решавам да се оттегля в противоположната част, без да ги изпускам от поглед. Опитвам се да запазя хладнокръвното си изражение, защото не знам какво може да очаквам от тях.
Първата ми крачка е съпроводена от вик подире ми:
– Девойче, може ли ....
– От доста години вече не съм девойче, и не, не може ! – тросвам се още преди да съм предположила дори, че ще им отговоря и се замислям дали родителите на приятеля ми щяха да променят мнението си за мен, ако ме бяха чули.
В другата половина на тролея се сблъсквам директно със ситуацията „От Трън, Та На Глог”. Един гаден есхибиционист, с отдавна отрязана квитанция, се опитва да се възползва от блъсканицата и да се докопа до задните части на едно момиче пред мен. Де факто той това и направи.
Прекипява ми!
Дано не звуча много крайно. Свалих си розовите очила, преди да погледна своя град и да го опиша. Но всъщност много обичам автобус 11, дори когато след 30-минутно чакане виждам, че се задава стар, раздрънкан „Икарус”...



сряда, 2 декември 2009 г.

Правилата на кражбата и привличането

Вагнер, воден от намерението си да представи гибелта на своя герой, се почувствал задължен да включи голям отрязък от „предисторията”, като поддавайки се по забележителен начин на изкушението да бъде подробен и прям, волю-неволю стигнал до началото на всички начала, до най-ниския тон, до увертюрата към увертюрите. След това най-тържествено и почти нечуто започнал да разказва.
Тъй като обаче времето и пространството се възпротивяват живо срещу това разточителство, аз щe започна с най-високия тон и май ще пропусна увода.
„Любовта към себе си...” е казал, не си спомням вече кой автор – бил е остроумен, това поне е сигурно – „Любовта към себе си винаги е в началото на необикновения живот”. По-необикновен живот на мен ми донесе любота към другия.
Дълго време гравитирах около една личност, която се подвизаваше с прозвището “Мой най-добър приятел”.
1.Пусни обява във вестник или интернет
Него го привлече обявата ми във вестник, мен ме привлече мисълта, че е в униформа.
2.Организирай партита и купони
По време на градската му отпуска от казармата го привлякоха общежитията в Студентски град, а така се случи, че в стаята ми точно тогава имаше купон – най-подходящата ситуация да се запознаеш с някого, докато надвикваш Бионсе.
3.Осъществи физически контакт
Докато купувахме цигари пред денонощното павилионче, мен ме привлякоха неговите устни, него – моите.
4.....
И така се привличахме известно време, ту към единия град, ту към другия.
5.Поддържай активна кореспонденция
Езикът ми бе привлечен от лепилото върху пощенските пликове, краката на пощальона – от поделението, в което служеше. Супер много се кефеше, когато му пращах писма в оранжев плик.
6.Прави подаръци
Ушите ми бяха привлечени от музиката на страхотната касета, която ми записа, неговите от нецензурните думи, които произнасях, въпреки миловидното ми лице.
7.Не забравяй елементарните физически нужди като глад и жажда
Привличаха го манджите на майка ми, мен – безхаберието на неговите родители.
8.Споделяй социалните блага
Покривът над главата ми го привличаше като силен магнит, може би защото беше сигурен – плащаха го нашите; аз бях все още представител на безработническата класа; и често се настаняваше в квартирата ми, без предварително обаждане, което, разбира се, никак не ме дразнеше.
9. Забавлявайте се заедно
Честно, прекарвахме си страхотно в собствената си компания, дори само на чашка кафе. Зад, пред и над нас имаше достатъчно теми за разговор.
10. Съюзете се срещу нещо/някого.
Никак, ама никак не харесвах настоящата му приятелка. В това всъщност нямаше нищо странно, по-странното беше, че и той не я харесваше. Най-странното беше, че и двамата изпитвахме завидно доволство, причинявайки й всевъзможни любовни мъки. От къде се взеха нерви и търпение в това 40-килограмово момиче да ни търпи, така и не разбрах.
Докато един ден, правилата за хрисимото привличане престанаха да действат!
Задейства се само едно, но с друга сила...

1.Откардни!
През един топъл, юлски ден го привлече Motorola-та ми. Открадна я по начин, който само един наркоман в нужда може да измисли. Жегна ме не физическата липса на телефона, жегна ме това, че около ден той бе живял с мисълта как да открадне от мен. С безкрайна лекота запокити хубавите ни моменти, за да нахрани абстиненцията си.

Това го нямаше в правилата!
Дори и с малки букви.... нито под линия....
Осъзнах, че аз съм била привлечена от дългите мигли, рошавата му коса и оригиналните идеи, които се раждаха под нея. Обичах да го почесвам по плешките, от които си мислех, че растат ангелски криле.
Но той беше по-силно привлечен от лепилото в найлонова торбичка, тревата в изпразнена цигара и разни и безобразни психотропни.
Случаят беше “Един влак, тръгва от гара А, друг влак тръгва от гара Б. Изчислете времето, след което ще се срещнат, ако пътуват в различни посоки, ако разстоянието между гарите е черна дупка”.

вторник, 24 ноември 2009 г.

Философия на лежането

Да си лежа като 1 лв. на тротоара. Да ме е изтъркулил някой, когато е прибирал рестото си от латето от Starbucks, което си купува всяка сутрин. Щом си купува лате от Starbucks всяка сутрин, сигурно има месечен доход поне 2-3 пъти над минималния за страната и няма да му се отрази зле на потребителкста кошница изгубеното. Не че му броя левчетата... Мога да си лежа безгрижно, но не съм безсъвестна монета все пак. Не искам да съм обикновена загубенячка, а поне загубена от човек с възможности.

Не искам да съм 5 ст., искам да съм си баш левче. Левче струва един хляб - а какво по-ценно от насъщния. Левче слагат в новогодишната баница да ти носи късмет. Има много магазини, които са си сложили моя снимка на най-голямата витрина - наричат се Магазин за едно левче. Левче струва билетчето за градски транспорт в София. Пускаш монетката в апарата, той ти изплюва напечатана хартийка, с която спокойно се возиш от точка А до точка Б. Спокойно, защото с тази хартийка за едно левче не само си плащаш за услугата на СКГТ, но това е и най-добрата застраховка срещу големите строги мъже и жени в тъмносини костюми. Само не искам да съм дефектен 1 лв. При него свети Иван Рилски е завъртян на 180 градуса, а лошите слухове говорят, че този 1 лв. всъщност струвал 50 ст. Подбива ми се цаната!

Да си лежа на тротоара е за предпочитане пред това да лежа на дъното на кожен портфейл или в задния джоб на дънки. За предпочитане е пред това да ме търкалят от длан на длан. Някои длани са омазани с олио, кайма или грес, други пък ухаят фино на току-що направен френски маникюр. Дори и покрит с утайката от модерното ежедневие, предпочитам така - хем да си лежа, хем да съм ценен.

Ти излежаваш ли се във всяка свободна минута? Чувстваш ли се самодостатъчен между юргана и възглавницата с дунапрен? Сещаш ли се да редуваш лява дясна кълка? Ценен ли си и ценен ли си? Или следваш принципа залудо работи залудо не стой?

петък, 20 ноември 2009 г.

Имаш право на три желания

Ако хванеш една златна рибка.
А ако са повече? Ти какво би си пожелал?









вторник, 17 ноември 2009 г.

Разбиване на митове на сладка гощавка

За вкуса:
Основните вкусови усещания са четири.
Към четирите основни вкусови усещания се прибавя и пето – умами, предизвикано от свободните глутамити, които най-често се съдържат във ферментирали и отлежали храни и в някои хранителни добавки.
Разбит!

За зеленчуците:
Бялото зеле е бяло, червеното - червено.
Бялото зеле всъщност е светлозелено, червеното е наситено лилаво. Динозавърското не е с анималистични апликации, а е тюркоазено.
Разбит!

За пийването:
Текилата се добива от кактуси.
Добива от вид пустинна роза – месесто растение, което прилича на кактус, но не е.

Червейчето в текилата е халюциногенно.
В миналото червейчето е поставяно в мескалата като доказателство за качество - при висок алкохолен градус червейчето не се разлага. То обикновено е на дъното на бутилката. За да стигнете до него, трябва да пресушите цялото шише. След толкова алкохол, дори коза да има на дъното, ще започнете да халюцинирате.

За хапването:
Животът е като кренвирш. От където и да го захапеш, винаги остават два края – добър и лош.
Тъкмо когато вземеш премия и допълнителен хонорар и откриеш в магазините най-красивите, топли ботуши и пудрата, която ти отива като втора кожа, се налага бързо да се сложат зимни гуми на автомобила, да се кастрира котарака си, за да не маркира върху новия диван, да си направиш скъпи микробиологични изследвания и т.н.
Потвърден!

П.С. Тиквени сладки за всички, които посещават този блог, по случай стартирането му.

понеделник, 16 ноември 2009 г.

На вниманието на палячовците, журналистите интриганти и невежите с апетити

ДЕКЛАРАЦИЯ
13 ноември 2009
на Ръководството на Българската академия на науките по повод изявленията на министър Симеон Дянков на пресконференция днес, 13 ноември 2009 г..
Ръководството на Българската академия на науките е дълбоко възмутено от изказването на министър Дянков. Състоянието на научните изследвания у нас е тема, която се дискутира в продължение на дълги години. Не случайно ние предприехме първата необходима крачка в тази насока – независима международна оценка на БАН, както и общо оценяване на научноизследователската среда у нас. Точно затова неподкрепени с нищо нападки, от които личи непознаване на състоянието на науката в България и по-конкретно тази в БАН, обезмислят всякакви усилия за намиране на ефективни решения за бъдещето както на науката в България, така и на държавата като цяло. Затова Ръководството на БАН настоятелно търси среща с министър-председателя Бойко Борисов, министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите за изясняване на всички недоразумения, защото сериозността на тази тема предполага спокойна и задълбочена дискусия, а не подхвърлени пред медиите фрази и квалификации. Все пак, намираме за наложително да отговорим на последните изявления от министър Дянков. Поради което заявяваме:
1) Науката е основно средство за излизане от криза (справка изявленията на ръководителите на почти всички развити държави) .
2) Пред събранието за честване на 65-та годишнина на Съюза на учените, президентът Първанов не е говорил изобщо за БАН, а за развитие на науката в България. А на обвинението, че президентът е имал предвид приятелите си от БАН, ще кажем, че учените в БАН имат немалко приятели.
3) БАН прави наука, при това на високо международно равнище, което се доказва от сравнителните европейски и световни проучвания в областта на науката. Към 1 юли 2009 г. БАН е на 634 място сред 4050 научни институции в света според рейтинга на Корпорация Томсън (корпорацията е най-добрия анализатор на науката от 45 години насам). Единствената друга българска институция, включена в тази класация е Софийският университет.
4) В БАН не работят "феодални старци", средната възраст на работещите в академията е 53 г. Отделен въпрос е по принцип недостига на млади хора в научните институции – проблем предизвикан от липсата на държавна политика в това отношение.
5) В БАН никой не "събира заплати", защото заплатите в академията се равняват на социалните помощи. А може би преди това трябва да ни се обясни какво значи „да събираш заплати”?
6) Никъде в Европа науката не се прави само в университетите, напротив. Няма държава в Европа без национален научен център, какъвто е БАН. По света средно около 1/3 от научните изследвания се правят от университетите, около 1/3 в национални научни центрове като БАН и 1/3 в изследователските центрове на частни корпорации.
7) БАН не е създадена по сталинистко време, а през 1869 г., точно преди 140 години, преди новата ни държава да е факт, по еталон на европейските академии на науките от онова време.
С изявленията си министър Симеон Дянков обижда не само учените на академията. Той обижда България, която разчита на тях.

За Ръковоството на БАН
Акад. Никола Съботинов
Председател на БАН
13.11.2009

понеделник, 9 ноември 2009 г.

Лайно с лайно скапано!

Майка се качва в автобус с дъщеря си. Дъщерята се отправя към задния край на автобуса. Майката протяга ръка, хваща момичето за косата, и влачейки я за дебел тъмнокестеняв кичур, я блъска към свободна седалка срещу предпоследната врата.
Майката не вика, тя съска. Кара се на отрочето си ожесточено, така че пътниците дочуват откъслечни фрази. Майчиното лице става кървавочервено от яд и бяс. Докато нарича „лайно” роденото преди около 13-14 години момиче, го скубе и удря по дясното рамо. Застава насреща и няколко пъти и нанася удари с глава.
Жената, която седи до момичето, притеснена от случващото се, тихомълком става. Премества се на около метър и половина от тях. Докато отваря чантата дамската си чанта, майката сяда на свободното място. Тя е на видима възраст 47-50 години, средна на ръст, с тъмна филирана по краищата коса, с големи слънчеви очила, вдигнати на темето и яке в есенни цветове. От малката кожена чанта изважда мобилен телефон, с който започва да удря дъщеря си по главата. Момичето се отбранява плахо, така че ответната реакция да не бъде изтълкувана като категорична съпротива и да доведе до лавинообразно нарастване на родителската агресия.
Една черна циганка с бяла блуза от по-задните седалки в полутон казва:
-Злобарка!
С лявата ръка майката хваща „любимия” си тъмнокестеняв кичур и дърпа с всичка сила. Когато разтваря длан, в нея са останали няколко косъма.
Момче с тъмно яке промърморва:
-Хайде остави я, бе!
Интонацията му говори или че знае какво е родителски тормоз, или че никога не се е сблъсквал с това явление и искрено съчувства на малкото момиче.
Майката с ярост щипе детето си по рамото и завира почервенялото си лице в неговото.
Мъж с хайдушки мустак се провиква:
-Хайде стига си се била, бе!
Циганката на мига се закача за думите му:
-Това е психически тормоз! Тя тормози детето!
Мъжът набира смелост от оказаната подкрепа и продължава:
-Ти нормална ли си?
-Нормална съм! – отговаря майката, без да се обръща към съдниците си.
-Тя не се спря! – възмутено добавя една слаба млада жена и няколко глави се обръщат към нея някак въпросително.
- Ти само слез на моята спирка, аз ще те оправя! Кучка! – заканва се циганката.
За /ПРОПУСНАТО/ майката и дъщерята слизат на следващата спирка. Момичето носи розово яке с пухчета в ръка и тъмна милитъри чанта с дълга дръжка през рамо. Лицето й е на червени петна. От притеснение, от срам, от страх – не знам.

четвъртък, 5 ноември 2009 г.


Писането и снимането са големите любови на живота ми – не са ми изневерявали, не са ми искали пари назаем, не са ми сменяли тв канала, докато гледам любим сериал. Никога не се е налагало да ги утешавам, заради несбъднати желания, не са закъснявали за среща, не са ме пренебрегвали, заради личните си нужди. Винаги са в моето настроение, в моята крачка, в моя цвят дреха.
Основната идея на блога ми е да представя интересните неща, гледки, хора, съчетания, с които съм се сблъскала в ежедневието си, да изстрелям любопитен факт, да разнищя една мисъл или проблем, да разкажа за нещо, което дори не подозираш, че съществува, да предизвикам дискусия.
Пиша, защото обичам да пиша, имам потребност. Важно за писането обаче е да се прави с постоянство. В количеството се ражда качеството. Пишейки тук, знам, че насреща имам хора, които ще го оценят, ще го похвалят, ще го оплюя. Така успявам да разбера къде точно се намирам и коя точка съм в равнината от драскачи, писатели и всякакви изтезатели на думите.
Когато спечелих награда в конкурса "Студентите - бъдещето сега" на Националния студентски дом и Академичния център за литература и култура бях горда, че президентът Първанов ми стисна ръката и още по-горда от блясъка в очите на майка ми, която гледаше това. Когато спечелих първа награда на Шестия национален конкурс за млади автори "Младежта - следа от бъдещето" реших да повярвам на журито, че може би имам някакъв талант. Когато спечелих трета награда в конкурса за есе "СУбщежитието" на СУ "Св. Климент Охридски" дълго време досаждах в администрацията, за да си я получа. А в конкурса на издателство "Балкани" нищо не спечелих.
Пиша за един-единствен човек. Да, точно за теб! Отдавна разбрах, че не всички ще ме харесват и не мога да разпръсна любов по целия свят. Но на Теб искам да давам интересно четиво, да задоволявам глада ти за естетика и знания, да ти поднасям вкусно приготвен, крехък и лесно смилаем текст, така че да го почувстваш като лична история и да можеш да я довършиш, да се усмихнеш и да кажеш „Ха, така ли било!”.
Пиша, без да мисля за плащане. Но когато се появи някой, който ще ми предложи да пиша за квалитетно списание, например, ще го поканя на чаша чай.
Пиша за онова, което знам. А работата ми в енциклопедия ми позволява да знам много неща. Знаете ли, че пържените филийки са известни под името „френски тост”, но когато са се появили, французи още не е имало. Рецептата за тоста е включена в римската готварска книга „Apicius on Cooking” от 1 до 3 в. пр. Хр. с препоръката да се сервира с мед.
Уилям Уърдсуърт казва “Изпълни хартията с дишането на сърцето си!”. Джон Ървинг казва “Използвай всяка свободна минута за писане. Ако не се движиш по този път, никога няма да напишеш нищо.” Свекърва ми казва „Сложи си шал, студено е!”.
Чета и попивам всеки добър съвет и правя точно обратното.
Любовта към снимането се появи преди около 2 години. Но не съм фотограф, по-скоро уловител на ситуации. Обичам странните ъгли, нестандартните композиции и /не/хармоничните цветови съчетания. Работата с Photoshop и с други програми за дизайн е предизвикателство за мен. Искам да усвоя всички възможности, които предоставят. И някой ден в магазинчето за красиви неща, което ще имам, на втория етаж, по витата стълба вдясно, ще има и офисче за печатна реклама и персонализиране на подаръци. А звукозаписното студио на Калин ще е в апартамента отгоре. Най-добре и лесно се учи човек, когато удоволствието и желанието са водещи.
Защо имам блог – защото имам, какво да научавам, какво да постигам и за какво да мечтая, кво да казвам и какво да показвам!


П.С.Поех щафетата от Йоана. Иска ми се да я предам на Ясмина (ми, пак ти - да:) от Умопомрачения и PetyaL. от Разни работи .

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Болка без билка



- Харесва ли ти стенописът?
Ники Гръмодола ми сочеше западната стена на църквата „Санто Томе”.
- Ъ-ъ! – отвърнах отсечено и кимнах нагоре-надолу за отрицание. Още не съм се отървал от този типично български начин на изразяване, въпреки конфузните ситуации, в които изпадах заради това тук, в Толедо. И от навика да похапвам шкембе чорба с много чесън и лют пипер не се бях отървал, въпреки че позабравих вкуса на пикантния еликсир, който приготвяше в България майка ми. Липсваше ми присъствието на тази дребна женица, ароматът на домашен сапун по ръцете й... Мълчанието на брат ми също ми липсваше, необходими ми бяха усмивката на приятелката ми, детските измишльотини на племенника ми... Понякога всички хора ми бяха необходими – от възрастната акушерка с крив нос и малък спукан капиляр под веждата, поела ме в ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатото сополиво циганче, което ще се прекръсти пред гроба ми, докато събира оставеното от хората за Бог да прости.
„3044 километра до дома”. Тази мисъл се загнездваше в гънките на мозъка ми и болезнено засядаше там..
Толедо е сладък за туристите, които прекарват увлечени Nikon моменти с готическите църкви, губят дъха си пред рисунките на Ел Греко, пият кафе con leche, облизват марципанени пръсти и купуват стоманени мечове за спомен. В Толедо мога да изкарам 4000 евро за два месеца, да пия скъпо кастилско вино, да ям яребица, да се разхождам по 100-годишния площад „Зокодовар” и да пресичам спокойно на пешеходната пътека.
Но Бояна...
Бояна е всичко останало!
- Никога не затваряй врата на църква! Затворят се само вратите на гробищата и на фалиралите магазини! - Затова прякорът му беше Гръмодол. Гласът му изгърмя в малката църква, гласните се удариха в ниския купол и рефлектираха в слуховата ми мембрана.
- Е? - кому са нужни дълги синтактични конструкции, щом се разбираме само с 6 гласни.
Погалих стените.
Бяха ни наели да възстановим стенопис, разрушен при лятна буря в църквата „Санто Томе”. Завършихме с отличие консервация и реставрация в Мадрид, стажувахме, работихме, а скоро спечелихме конкурс на фондация „Месершмит” за обновяването в църквата. Потрудихме се доста, докато убедим архиерейските наместници, че точно ние - двама българи, говорещи развален испански, ще свършим работата подобаващо за достолепните лица на Ел Греко.
Гладки. Плътна мазилка с толкова здрава спойката, че реже плътта. Миризма на прегорял тамян, на горчиви грехове и прошепнати тайни. Показваш им на хората рисуван Рай, а те започват да искат, да молят, да жадуват.
Подредих бурканчетата с темпера и гваш в редица. Строих кавалерията от глитер, контури, терпентин, лепила, въглени, четки и шпатули. Вдъхновен генерал очакваха.
Погледът ми обходи стената и се мушна с приплъзване в пукнатините. Примигнах. Поех дълбоко въздух.
Нищо!
Може би ако хвана въглена... Органичната буца беше като продължение на ръката ми. Нищо!
Ако нанеса първичните скици... Драсвам. Натискът ми е по-лек от трепет на крило. Увличам се за миг. Чувствам несигурност. Идеите ми чезнат, топят се. Отстъпвам назад и оглеждам с леко наведена наляво глава. Плосък стои рисунъкът. Захвърлям драскалото на пода и дори не дочаквам звуковата вълна от подрънкването му да стигне до ушната ми мида.
Тесните испански улици преглъщат широките ми крачки с големи глътки сумрак.
След всекидневната глъч къщата, в която живеем, се отихомирва. Търся вдъхновение и смелост зад клепачите си. Застига ме само неспокоен, накъсан като излиняла риза сън.
Поемаме към църквата рано сутринта. Ведър съм, нетърпелив. Пролетта се е разстлала около мен като усмивка – многозначителна и тайнствена. Попивам цветовете й. Ще използвам този контраст върху стената днес. Ники Гръмодола дудне около мен. Думите му отекват в кухото пространство на черепа ми. Не успяват да ме заинтригуват достатъчно, за да ги пропусна навътре. Църквата като да ни чака. Подреждам кавалерията отново. Имам желание и сърцето ми е чисто. Ще порисувам без скица. Гръмодола ще се справи с корнизите. Аз поемам фона и персонажите. Светлият простор отзад трябва да се подсили. Нали сам Господ изпърво е рекъл „Нека биде светлина!”. Разбърквам охрата и мацвам няколко петна. Изсветлявам, поставям лека сянка, фини пластове наслагвам. Светлината е могъщо нещо. Тази светлина ще засияе по-силно от всичко преди да изгасне напълно. Отстъпвам назад. Кичур коса на тила ми се е вкоравил от терпентина и точно там скалпът отчайващо ме засърбява. Като да ме гледа чужд човек. Обръщам се. Склопените очи на граф Оргас сякаш са се втренчили в душата ми. Лицата на свети Августин и на свети Стефан са изопнати, но не от тежестта на мъртвия, а от укор към живия. Сякаш ме питат „Поради що, ти, другоземецо, се смелиш да скверниш с ръка и краска стената, която грък Доменикос е докосвал? Кой си ти?”.
В картината му няма основа, няма хоризонт, няма небе, няма перспектива... Пуснах четката, а тя пусна начупена следа по десния ми крачол.
Ел Греко е драматизмът, уловителят на духа. С картините на Ел Греко откриваш, че слънцето излъчва не само светлина, но и топлина. Ел Греко е безумно смелият.
А аз...
Аз бях всичко останало.
Накъсаната избеляла риза отново предизвиква на дуел съня ми.
- Добриле, помага Бог! – поздрави Гръмодола. Подаде ми картонена чаша с горещо кафе. Вместо благодарност хуля. Яден съм от сутринта. Работата не върви. От общината идваха, за да видят докъде сме стигнали. Не останаха доволни от изроненото петно, все още неприкрито и с блед цвят. Като да е болнаво. Излизам навън, без да взема донесеното. Ники Гръмодола е добър човек, но ми се иска да остана сам с обърканите си мисли и слабата си ръка. Намествам се в ствола на една липа. Слънчевите лъчи се трупат по клепачите ми и скоро гравитацията си казва думата. Затварям очи. Лекият повей на вятъра се разцепва по острия ми лакът. Едната струя се спуска лениво към мишницата ми, а другата пропълзява нагоре до кафявата бенка на рамото ми. Раста и ставам голям и безименен като следобедното небе. Огромното слънчево кълбо се люлее от едното до другото ми слепоочие. От червените пламнали цветове към мен сякаш потича хипнотично маково семе и превръща съня ми във видение. В главата ми, близо до звука от кукуригането на следобедните петли и до мириса на огън под казана с компоти в боянския двор, блуждае един копнеж. Сякаш от тялото ми се отделя друг Добрил, който бързо стига до родното място. Тича покрай високите палати на новобогаташите и търси добре познатото, старото, малкото... Прекрачва прага на Боянската църква с приведена глава, за да не чукне чело в ниската дървена порта. И се изправя пред онези стенописи, от които се вдъхновяваше през цялото си следване; преди това; винаги; когато губеше стила си в стила на големите; когато бягаше от своя уплах, а сигурният размах на известните го преследваше. Сянка се сля с моята сянка и заговори. Не чувах звуците, но усещах смисъла им с всеки мозъчен импулс.
„Виждаш ли тази дреха? Шиха я на болярката Десислава за портрета й в църквата. Плат от Константинопол докараха и ширити от Търновград. За блясъка на аметистите що белтък отиде, дока ги рисувах. Тя, работата, спори кога се почне от изгрев. Да има цял ден окото по светло да гледа. По белото нема да драскаш направо да не береш ядове. Направи си юрнеци, па тогава пренасяй от там иконите. Но ти туй си го знаеш. Не ти е слаб ума на тебе, сърцето ти е слабо. Секаш те е страх, че другите са по-добри от тебе, че ти по-малко струваш. Недей! Тоя страх, дето те е сграбил, е дяволска работа. Като да нема с какво да се фалиш и да се гордееш! Знаеш ги магичните треви дето само по българско растат. Нема друго такова бело по света като на текирската мишорка. Силиврякът пък е като наш човек на чуждо место. Зелено като отрова правят листата му. Три години в книга можеш да го държиш и ако ти не потребва, да го мушнеш в земята и той пак си расте. Опомни се, Добриле! Ние кога от злато сме правили краката на севастократорите и царете, други само са го пазили под ключ в хазната.”
Омагьосващо е да видиш света през друга логика, различна от бадемовидните дупки, наречени очи. Тези очи - залутани метеори в безпътното търсене.
Отърсвам глава и скачам.
Оглеждам се.
Търся го.
Взирам.
Работата му е мистерията на 13 век, увековечението на красотата Десиславина и величието Калояново. Работата му е миналото.
А моята...
Моята е всичко останало.
За миг само излизам от дълбоката дрямка. И хуквам към малката испанска църква. Завихрям буря от химикали. Пясък на капки. С последни сили довършвам плинта. Запилян на другия край на света, за да докаже себе си. Да се изправи пред страховете си. И сам да ги преборя. Аз съм българин, слаб в битието си, слаб по човешки. Станал по-силен сред чужди, защото носи дома в сърцето си. На педя-две от очите, не на хиляди километри. Славяни и ибери, зографи и архитекти, православни християни и католици... А вярата им една и съща. В сърцето, в ума, в човешката сила, в уверената ръка, която движи и четката, и света.
Навън нощта минаваше като божия благословии - в разкошна тъма, с пълна луна и насълзени по дома си звезди.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Безгръбначно такова!

сряда, 21 октомври 2009 г.

За битката на клавиша с молива и за това кой побеждава

вторник, 20 октомври 2009 г.

Ангели и лешояди

събота, 17 октомври 2009 г.

Здравейте, аз съм първа страница!



Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP