вторник, 24 ноември 2009 г.

Философия на лежането

Да си лежа като 1 лв. на тротоара. Да ме е изтъркулил някой, когато е прибирал рестото си от латето от Starbucks, което си купува всяка сутрин. Щом си купува лате от Starbucks всяка сутрин, сигурно има месечен доход поне 2-3 пъти над минималния за страната и няма да му се отрази зле на потребителкста кошница изгубеното. Не че му броя левчетата... Мога да си лежа безгрижно, но не съм безсъвестна монета все пак. Не искам да съм обикновена загубенячка, а поне загубена от човек с възможности.

Не искам да съм 5 ст., искам да съм си баш левче. Левче струва един хляб - а какво по-ценно от насъщния. Левче слагат в новогодишната баница да ти носи късмет. Има много магазини, които са си сложили моя снимка на най-голямата витрина - наричат се Магазин за едно левче. Левче струва билетчето за градски транспорт в София. Пускаш монетката в апарата, той ти изплюва напечатана хартийка, с която спокойно се возиш от точка А до точка Б. Спокойно, защото с тази хартийка за едно левче не само си плащаш за услугата на СКГТ, но това е и най-добрата застраховка срещу големите строги мъже и жени в тъмносини костюми. Само не искам да съм дефектен 1 лв. При него свети Иван Рилски е завъртян на 180 градуса, а лошите слухове говорят, че този 1 лв. всъщност струвал 50 ст. Подбива ми се цаната!

Да си лежа на тротоара е за предпочитане пред това да лежа на дъното на кожен портфейл или в задния джоб на дънки. За предпочитане е пред това да ме търкалят от длан на длан. Някои длани са омазани с олио, кайма или грес, други пък ухаят фино на току-що направен френски маникюр. Дори и покрит с утайката от модерното ежедневие, предпочитам така - хем да си лежа, хем да съм ценен.

Ти излежаваш ли се във всяка свободна минута? Чувстваш ли се самодостатъчен между юргана и възглавницата с дунапрен? Сещаш ли се да редуваш лява дясна кълка? Ценен ли си и ценен ли си? Или следваш принципа залудо работи залудо не стой?

петък, 20 ноември 2009 г.

Имаш право на три желания

Ако хванеш една златна рибка.
А ако са повече? Ти какво би си пожелал?









вторник, 17 ноември 2009 г.

Разбиване на митове на сладка гощавка

За вкуса:
Основните вкусови усещания са четири.
Към четирите основни вкусови усещания се прибавя и пето – умами, предизвикано от свободните глутамити, които най-често се съдържат във ферментирали и отлежали храни и в някои хранителни добавки.
Разбит!

За зеленчуците:
Бялото зеле е бяло, червеното - червено.
Бялото зеле всъщност е светлозелено, червеното е наситено лилаво. Динозавърското не е с анималистични апликации, а е тюркоазено.
Разбит!

За пийването:
Текилата се добива от кактуси.
Добива от вид пустинна роза – месесто растение, което прилича на кактус, но не е.

Червейчето в текилата е халюциногенно.
В миналото червейчето е поставяно в мескалата като доказателство за качество - при висок алкохолен градус червейчето не се разлага. То обикновено е на дъното на бутилката. За да стигнете до него, трябва да пресушите цялото шише. След толкова алкохол, дори коза да има на дъното, ще започнете да халюцинирате.

За хапването:
Животът е като кренвирш. От където и да го захапеш, винаги остават два края – добър и лош.
Тъкмо когато вземеш премия и допълнителен хонорар и откриеш в магазините най-красивите, топли ботуши и пудрата, която ти отива като втора кожа, се налага бързо да се сложат зимни гуми на автомобила, да се кастрира котарака си, за да не маркира върху новия диван, да си направиш скъпи микробиологични изследвания и т.н.
Потвърден!

П.С. Тиквени сладки за всички, които посещават този блог, по случай стартирането му.

понеделник, 16 ноември 2009 г.

На вниманието на палячовците, журналистите интриганти и невежите с апетити

ДЕКЛАРАЦИЯ
13 ноември 2009
на Ръководството на Българската академия на науките по повод изявленията на министър Симеон Дянков на пресконференция днес, 13 ноември 2009 г..
Ръководството на Българската академия на науките е дълбоко възмутено от изказването на министър Дянков. Състоянието на научните изследвания у нас е тема, която се дискутира в продължение на дълги години. Не случайно ние предприехме първата необходима крачка в тази насока – независима международна оценка на БАН, както и общо оценяване на научноизследователската среда у нас. Точно затова неподкрепени с нищо нападки, от които личи непознаване на състоянието на науката в България и по-конкретно тази в БАН, обезмислят всякакви усилия за намиране на ефективни решения за бъдещето както на науката в България, така и на държавата като цяло. Затова Ръководството на БАН настоятелно търси среща с министър-председателя Бойко Борисов, министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите за изясняване на всички недоразумения, защото сериозността на тази тема предполага спокойна и задълбочена дискусия, а не подхвърлени пред медиите фрази и квалификации. Все пак, намираме за наложително да отговорим на последните изявления от министър Дянков. Поради което заявяваме:
1) Науката е основно средство за излизане от криза (справка изявленията на ръководителите на почти всички развити държави) .
2) Пред събранието за честване на 65-та годишнина на Съюза на учените, президентът Първанов не е говорил изобщо за БАН, а за развитие на науката в България. А на обвинението, че президентът е имал предвид приятелите си от БАН, ще кажем, че учените в БАН имат немалко приятели.
3) БАН прави наука, при това на високо международно равнище, което се доказва от сравнителните европейски и световни проучвания в областта на науката. Към 1 юли 2009 г. БАН е на 634 място сред 4050 научни институции в света според рейтинга на Корпорация Томсън (корпорацията е най-добрия анализатор на науката от 45 години насам). Единствената друга българска институция, включена в тази класация е Софийският университет.
4) В БАН не работят "феодални старци", средната възраст на работещите в академията е 53 г. Отделен въпрос е по принцип недостига на млади хора в научните институции – проблем предизвикан от липсата на държавна политика в това отношение.
5) В БАН никой не "събира заплати", защото заплатите в академията се равняват на социалните помощи. А може би преди това трябва да ни се обясни какво значи „да събираш заплати”?
6) Никъде в Европа науката не се прави само в университетите, напротив. Няма държава в Европа без национален научен център, какъвто е БАН. По света средно около 1/3 от научните изследвания се правят от университетите, около 1/3 в национални научни центрове като БАН и 1/3 в изследователските центрове на частни корпорации.
7) БАН не е създадена по сталинистко време, а през 1869 г., точно преди 140 години, преди новата ни държава да е факт, по еталон на европейските академии на науките от онова време.
С изявленията си министър Симеон Дянков обижда не само учените на академията. Той обижда България, която разчита на тях.

За Ръковоството на БАН
Акад. Никола Съботинов
Председател на БАН
13.11.2009

понеделник, 9 ноември 2009 г.

Лайно с лайно скапано!

Майка се качва в автобус с дъщеря си. Дъщерята се отправя към задния край на автобуса. Майката протяга ръка, хваща момичето за косата, и влачейки я за дебел тъмнокестеняв кичур, я блъска към свободна седалка срещу предпоследната врата.
Майката не вика, тя съска. Кара се на отрочето си ожесточено, така че пътниците дочуват откъслечни фрази. Майчиното лице става кървавочервено от яд и бяс. Докато нарича „лайно” роденото преди около 13-14 години момиче, го скубе и удря по дясното рамо. Застава насреща и няколко пъти и нанася удари с глава.
Жената, която седи до момичето, притеснена от случващото се, тихомълком става. Премества се на около метър и половина от тях. Докато отваря чантата дамската си чанта, майката сяда на свободното място. Тя е на видима възраст 47-50 години, средна на ръст, с тъмна филирана по краищата коса, с големи слънчеви очила, вдигнати на темето и яке в есенни цветове. От малката кожена чанта изважда мобилен телефон, с който започва да удря дъщеря си по главата. Момичето се отбранява плахо, така че ответната реакция да не бъде изтълкувана като категорична съпротива и да доведе до лавинообразно нарастване на родителската агресия.
Една черна циганка с бяла блуза от по-задните седалки в полутон казва:
-Злобарка!
С лявата ръка майката хваща „любимия” си тъмнокестеняв кичур и дърпа с всичка сила. Когато разтваря длан, в нея са останали няколко косъма.
Момче с тъмно яке промърморва:
-Хайде остави я, бе!
Интонацията му говори или че знае какво е родителски тормоз, или че никога не се е сблъсквал с това явление и искрено съчувства на малкото момиче.
Майката с ярост щипе детето си по рамото и завира почервенялото си лице в неговото.
Мъж с хайдушки мустак се провиква:
-Хайде стига си се била, бе!
Циганката на мига се закача за думите му:
-Това е психически тормоз! Тя тормози детето!
Мъжът набира смелост от оказаната подкрепа и продължава:
-Ти нормална ли си?
-Нормална съм! – отговаря майката, без да се обръща към съдниците си.
-Тя не се спря! – възмутено добавя една слаба млада жена и няколко глави се обръщат към нея някак въпросително.
- Ти само слез на моята спирка, аз ще те оправя! Кучка! – заканва се циганката.
За /ПРОПУСНАТО/ майката и дъщерята слизат на следващата спирка. Момичето носи розово яке с пухчета в ръка и тъмна милитъри чанта с дълга дръжка през рамо. Лицето й е на червени петна. От притеснение, от срам, от страх – не знам.

четвъртък, 5 ноември 2009 г.


Писането и снимането са големите любови на живота ми – не са ми изневерявали, не са ми искали пари назаем, не са ми сменяли тв канала, докато гледам любим сериал. Никога не се е налагало да ги утешавам, заради несбъднати желания, не са закъснявали за среща, не са ме пренебрегвали, заради личните си нужди. Винаги са в моето настроение, в моята крачка, в моя цвят дреха.
Основната идея на блога ми е да представя интересните неща, гледки, хора, съчетания, с които съм се сблъскала в ежедневието си, да изстрелям любопитен факт, да разнищя една мисъл или проблем, да разкажа за нещо, което дори не подозираш, че съществува, да предизвикам дискусия.
Пиша, защото обичам да пиша, имам потребност. Важно за писането обаче е да се прави с постоянство. В количеството се ражда качеството. Пишейки тук, знам, че насреща имам хора, които ще го оценят, ще го похвалят, ще го оплюя. Така успявам да разбера къде точно се намирам и коя точка съм в равнината от драскачи, писатели и всякакви изтезатели на думите.
Когато спечелих награда в конкурса "Студентите - бъдещето сега" на Националния студентски дом и Академичния център за литература и култура бях горда, че президентът Първанов ми стисна ръката и още по-горда от блясъка в очите на майка ми, която гледаше това. Когато спечелих първа награда на Шестия национален конкурс за млади автори "Младежта - следа от бъдещето" реших да повярвам на журито, че може би имам някакъв талант. Когато спечелих трета награда в конкурса за есе "СУбщежитието" на СУ "Св. Климент Охридски" дълго време досаждах в администрацията, за да си я получа. А в конкурса на издателство "Балкани" нищо не спечелих.
Пиша за един-единствен човек. Да, точно за теб! Отдавна разбрах, че не всички ще ме харесват и не мога да разпръсна любов по целия свят. Но на Теб искам да давам интересно четиво, да задоволявам глада ти за естетика и знания, да ти поднасям вкусно приготвен, крехък и лесно смилаем текст, така че да го почувстваш като лична история и да можеш да я довършиш, да се усмихнеш и да кажеш „Ха, така ли било!”.
Пиша, без да мисля за плащане. Но когато се появи някой, който ще ми предложи да пиша за квалитетно списание, например, ще го поканя на чаша чай.
Пиша за онова, което знам. А работата ми в енциклопедия ми позволява да знам много неща. Знаете ли, че пържените филийки са известни под името „френски тост”, но когато са се появили, французи още не е имало. Рецептата за тоста е включена в римската готварска книга „Apicius on Cooking” от 1 до 3 в. пр. Хр. с препоръката да се сервира с мед.
Уилям Уърдсуърт казва “Изпълни хартията с дишането на сърцето си!”. Джон Ървинг казва “Използвай всяка свободна минута за писане. Ако не се движиш по този път, никога няма да напишеш нищо.” Свекърва ми казва „Сложи си шал, студено е!”.
Чета и попивам всеки добър съвет и правя точно обратното.
Любовта към снимането се появи преди около 2 години. Но не съм фотограф, по-скоро уловител на ситуации. Обичам странните ъгли, нестандартните композиции и /не/хармоничните цветови съчетания. Работата с Photoshop и с други програми за дизайн е предизвикателство за мен. Искам да усвоя всички възможности, които предоставят. И някой ден в магазинчето за красиви неща, което ще имам, на втория етаж, по витата стълба вдясно, ще има и офисче за печатна реклама и персонализиране на подаръци. А звукозаписното студио на Калин ще е в апартамента отгоре. Най-добре и лесно се учи човек, когато удоволствието и желанието са водещи.
Защо имам блог – защото имам, какво да научавам, какво да постигам и за какво да мечтая, кво да казвам и какво да показвам!


П.С.Поех щафетата от Йоана. Иска ми се да я предам на Ясмина (ми, пак ти - да:) от Умопомрачения и PetyaL. от Разни работи .

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Болка без билка



- Харесва ли ти стенописът?
Ники Гръмодола ми сочеше западната стена на църквата „Санто Томе”.
- Ъ-ъ! – отвърнах отсечено и кимнах нагоре-надолу за отрицание. Още не съм се отървал от този типично български начин на изразяване, въпреки конфузните ситуации, в които изпадах заради това тук, в Толедо. И от навика да похапвам шкембе чорба с много чесън и лют пипер не се бях отървал, въпреки че позабравих вкуса на пикантния еликсир, който приготвяше в България майка ми. Липсваше ми присъствието на тази дребна женица, ароматът на домашен сапун по ръцете й... Мълчанието на брат ми също ми липсваше, необходими ми бяха усмивката на приятелката ми, детските измишльотини на племенника ми... Понякога всички хора ми бяха необходими – от възрастната акушерка с крив нос и малък спукан капиляр под веждата, поела ме в ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатото сополиво циганче, което ще се прекръсти пред гроба ми, докато събира оставеното от хората за Бог да прости.
„3044 километра до дома”. Тази мисъл се загнездваше в гънките на мозъка ми и болезнено засядаше там..
Толедо е сладък за туристите, които прекарват увлечени Nikon моменти с готическите църкви, губят дъха си пред рисунките на Ел Греко, пият кафе con leche, облизват марципанени пръсти и купуват стоманени мечове за спомен. В Толедо мога да изкарам 4000 евро за два месеца, да пия скъпо кастилско вино, да ям яребица, да се разхождам по 100-годишния площад „Зокодовар” и да пресичам спокойно на пешеходната пътека.
Но Бояна...
Бояна е всичко останало!
- Никога не затваряй врата на църква! Затворят се само вратите на гробищата и на фалиралите магазини! - Затова прякорът му беше Гръмодол. Гласът му изгърмя в малката църква, гласните се удариха в ниския купол и рефлектираха в слуховата ми мембрана.
- Е? - кому са нужни дълги синтактични конструкции, щом се разбираме само с 6 гласни.
Погалих стените.
Бяха ни наели да възстановим стенопис, разрушен при лятна буря в църквата „Санто Томе”. Завършихме с отличие консервация и реставрация в Мадрид, стажувахме, работихме, а скоро спечелихме конкурс на фондация „Месершмит” за обновяването в църквата. Потрудихме се доста, докато убедим архиерейските наместници, че точно ние - двама българи, говорещи развален испански, ще свършим работата подобаващо за достолепните лица на Ел Греко.
Гладки. Плътна мазилка с толкова здрава спойката, че реже плътта. Миризма на прегорял тамян, на горчиви грехове и прошепнати тайни. Показваш им на хората рисуван Рай, а те започват да искат, да молят, да жадуват.
Подредих бурканчетата с темпера и гваш в редица. Строих кавалерията от глитер, контури, терпентин, лепила, въглени, четки и шпатули. Вдъхновен генерал очакваха.
Погледът ми обходи стената и се мушна с приплъзване в пукнатините. Примигнах. Поех дълбоко въздух.
Нищо!
Може би ако хвана въглена... Органичната буца беше като продължение на ръката ми. Нищо!
Ако нанеса първичните скици... Драсвам. Натискът ми е по-лек от трепет на крило. Увличам се за миг. Чувствам несигурност. Идеите ми чезнат, топят се. Отстъпвам назад и оглеждам с леко наведена наляво глава. Плосък стои рисунъкът. Захвърлям драскалото на пода и дори не дочаквам звуковата вълна от подрънкването му да стигне до ушната ми мида.
Тесните испански улици преглъщат широките ми крачки с големи глътки сумрак.
След всекидневната глъч къщата, в която живеем, се отихомирва. Търся вдъхновение и смелост зад клепачите си. Застига ме само неспокоен, накъсан като излиняла риза сън.
Поемаме към църквата рано сутринта. Ведър съм, нетърпелив. Пролетта се е разстлала около мен като усмивка – многозначителна и тайнствена. Попивам цветовете й. Ще използвам този контраст върху стената днес. Ники Гръмодола дудне около мен. Думите му отекват в кухото пространство на черепа ми. Не успяват да ме заинтригуват достатъчно, за да ги пропусна навътре. Църквата като да ни чака. Подреждам кавалерията отново. Имам желание и сърцето ми е чисто. Ще порисувам без скица. Гръмодола ще се справи с корнизите. Аз поемам фона и персонажите. Светлият простор отзад трябва да се подсили. Нали сам Господ изпърво е рекъл „Нека биде светлина!”. Разбърквам охрата и мацвам няколко петна. Изсветлявам, поставям лека сянка, фини пластове наслагвам. Светлината е могъщо нещо. Тази светлина ще засияе по-силно от всичко преди да изгасне напълно. Отстъпвам назад. Кичур коса на тила ми се е вкоравил от терпентина и точно там скалпът отчайващо ме засърбява. Като да ме гледа чужд човек. Обръщам се. Склопените очи на граф Оргас сякаш са се втренчили в душата ми. Лицата на свети Августин и на свети Стефан са изопнати, но не от тежестта на мъртвия, а от укор към живия. Сякаш ме питат „Поради що, ти, другоземецо, се смелиш да скверниш с ръка и краска стената, която грък Доменикос е докосвал? Кой си ти?”.
В картината му няма основа, няма хоризонт, няма небе, няма перспектива... Пуснах четката, а тя пусна начупена следа по десния ми крачол.
Ел Греко е драматизмът, уловителят на духа. С картините на Ел Греко откриваш, че слънцето излъчва не само светлина, но и топлина. Ел Греко е безумно смелият.
А аз...
Аз бях всичко останало.
Накъсаната избеляла риза отново предизвиква на дуел съня ми.
- Добриле, помага Бог! – поздрави Гръмодола. Подаде ми картонена чаша с горещо кафе. Вместо благодарност хуля. Яден съм от сутринта. Работата не върви. От общината идваха, за да видят докъде сме стигнали. Не останаха доволни от изроненото петно, все още неприкрито и с блед цвят. Като да е болнаво. Излизам навън, без да взема донесеното. Ники Гръмодола е добър човек, но ми се иска да остана сам с обърканите си мисли и слабата си ръка. Намествам се в ствола на една липа. Слънчевите лъчи се трупат по клепачите ми и скоро гравитацията си казва думата. Затварям очи. Лекият повей на вятъра се разцепва по острия ми лакът. Едната струя се спуска лениво към мишницата ми, а другата пропълзява нагоре до кафявата бенка на рамото ми. Раста и ставам голям и безименен като следобедното небе. Огромното слънчево кълбо се люлее от едното до другото ми слепоочие. От червените пламнали цветове към мен сякаш потича хипнотично маково семе и превръща съня ми във видение. В главата ми, близо до звука от кукуригането на следобедните петли и до мириса на огън под казана с компоти в боянския двор, блуждае един копнеж. Сякаш от тялото ми се отделя друг Добрил, който бързо стига до родното място. Тича покрай високите палати на новобогаташите и търси добре познатото, старото, малкото... Прекрачва прага на Боянската църква с приведена глава, за да не чукне чело в ниската дървена порта. И се изправя пред онези стенописи, от които се вдъхновяваше през цялото си следване; преди това; винаги; когато губеше стила си в стила на големите; когато бягаше от своя уплах, а сигурният размах на известните го преследваше. Сянка се сля с моята сянка и заговори. Не чувах звуците, но усещах смисъла им с всеки мозъчен импулс.
„Виждаш ли тази дреха? Шиха я на болярката Десислава за портрета й в църквата. Плат от Константинопол докараха и ширити от Търновград. За блясъка на аметистите що белтък отиде, дока ги рисувах. Тя, работата, спори кога се почне от изгрев. Да има цял ден окото по светло да гледа. По белото нема да драскаш направо да не береш ядове. Направи си юрнеци, па тогава пренасяй от там иконите. Но ти туй си го знаеш. Не ти е слаб ума на тебе, сърцето ти е слабо. Секаш те е страх, че другите са по-добри от тебе, че ти по-малко струваш. Недей! Тоя страх, дето те е сграбил, е дяволска работа. Като да нема с какво да се фалиш и да се гордееш! Знаеш ги магичните треви дето само по българско растат. Нема друго такова бело по света като на текирската мишорка. Силиврякът пък е като наш човек на чуждо место. Зелено като отрова правят листата му. Три години в книга можеш да го държиш и ако ти не потребва, да го мушнеш в земята и той пак си расте. Опомни се, Добриле! Ние кога от злато сме правили краката на севастократорите и царете, други само са го пазили под ключ в хазната.”
Омагьосващо е да видиш света през друга логика, различна от бадемовидните дупки, наречени очи. Тези очи - залутани метеори в безпътното търсене.
Отърсвам глава и скачам.
Оглеждам се.
Търся го.
Взирам.
Работата му е мистерията на 13 век, увековечението на красотата Десиславина и величието Калояново. Работата му е миналото.
А моята...
Моята е всичко останало.
За миг само излизам от дълбоката дрямка. И хуквам към малката испанска църква. Завихрям буря от химикали. Пясък на капки. С последни сили довършвам плинта. Запилян на другия край на света, за да докаже себе си. Да се изправи пред страховете си. И сам да ги преборя. Аз съм българин, слаб в битието си, слаб по човешки. Станал по-силен сред чужди, защото носи дома в сърцето си. На педя-две от очите, не на хиляди километри. Славяни и ибери, зографи и архитекти, православни християни и католици... А вярата им една и съща. В сърцето, в ума, в човешката сила, в уверената ръка, която движи и четката, и света.
Навън нощта минаваше като божия благословии - в разкошна тъма, с пълна луна и насълзени по дома си звезди.

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP