понеделник, 2 ноември 2009 г.

Болка без билка



- Харесва ли ти стенописът?
Ники Гръмодола ми сочеше западната стена на църквата „Санто Томе”.
- Ъ-ъ! – отвърнах отсечено и кимнах нагоре-надолу за отрицание. Още не съм се отървал от този типично български начин на изразяване, въпреки конфузните ситуации, в които изпадах заради това тук, в Толедо. И от навика да похапвам шкембе чорба с много чесън и лют пипер не се бях отървал, въпреки че позабравих вкуса на пикантния еликсир, който приготвяше в България майка ми. Липсваше ми присъствието на тази дребна женица, ароматът на домашен сапун по ръцете й... Мълчанието на брат ми също ми липсваше, необходими ми бяха усмивката на приятелката ми, детските измишльотини на племенника ми... Понякога всички хора ми бяха необходими – от възрастната акушерка с крив нос и малък спукан капиляр под веждата, поела ме в ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатото сополиво циганче, което ще се прекръсти пред гроба ми, докато събира оставеното от хората за Бог да прости.
„3044 километра до дома”. Тази мисъл се загнездваше в гънките на мозъка ми и болезнено засядаше там..
Толедо е сладък за туристите, които прекарват увлечени Nikon моменти с готическите църкви, губят дъха си пред рисунките на Ел Греко, пият кафе con leche, облизват марципанени пръсти и купуват стоманени мечове за спомен. В Толедо мога да изкарам 4000 евро за два месеца, да пия скъпо кастилско вино, да ям яребица, да се разхождам по 100-годишния площад „Зокодовар” и да пресичам спокойно на пешеходната пътека.
Но Бояна...
Бояна е всичко останало!
- Никога не затваряй врата на църква! Затворят се само вратите на гробищата и на фалиралите магазини! - Затова прякорът му беше Гръмодол. Гласът му изгърмя в малката църква, гласните се удариха в ниския купол и рефлектираха в слуховата ми мембрана.
- Е? - кому са нужни дълги синтактични конструкции, щом се разбираме само с 6 гласни.
Погалих стените.
Бяха ни наели да възстановим стенопис, разрушен при лятна буря в църквата „Санто Томе”. Завършихме с отличие консервация и реставрация в Мадрид, стажувахме, работихме, а скоро спечелихме конкурс на фондация „Месершмит” за обновяването в църквата. Потрудихме се доста, докато убедим архиерейските наместници, че точно ние - двама българи, говорещи развален испански, ще свършим работата подобаващо за достолепните лица на Ел Греко.
Гладки. Плътна мазилка с толкова здрава спойката, че реже плътта. Миризма на прегорял тамян, на горчиви грехове и прошепнати тайни. Показваш им на хората рисуван Рай, а те започват да искат, да молят, да жадуват.
Подредих бурканчетата с темпера и гваш в редица. Строих кавалерията от глитер, контури, терпентин, лепила, въглени, четки и шпатули. Вдъхновен генерал очакваха.
Погледът ми обходи стената и се мушна с приплъзване в пукнатините. Примигнах. Поех дълбоко въздух.
Нищо!
Може би ако хвана въглена... Органичната буца беше като продължение на ръката ми. Нищо!
Ако нанеса първичните скици... Драсвам. Натискът ми е по-лек от трепет на крило. Увличам се за миг. Чувствам несигурност. Идеите ми чезнат, топят се. Отстъпвам назад и оглеждам с леко наведена наляво глава. Плосък стои рисунъкът. Захвърлям драскалото на пода и дори не дочаквам звуковата вълна от подрънкването му да стигне до ушната ми мида.
Тесните испански улици преглъщат широките ми крачки с големи глътки сумрак.
След всекидневната глъч къщата, в която живеем, се отихомирва. Търся вдъхновение и смелост зад клепачите си. Застига ме само неспокоен, накъсан като излиняла риза сън.
Поемаме към църквата рано сутринта. Ведър съм, нетърпелив. Пролетта се е разстлала около мен като усмивка – многозначителна и тайнствена. Попивам цветовете й. Ще използвам този контраст върху стената днес. Ники Гръмодола дудне около мен. Думите му отекват в кухото пространство на черепа ми. Не успяват да ме заинтригуват достатъчно, за да ги пропусна навътре. Църквата като да ни чака. Подреждам кавалерията отново. Имам желание и сърцето ми е чисто. Ще порисувам без скица. Гръмодола ще се справи с корнизите. Аз поемам фона и персонажите. Светлият простор отзад трябва да се подсили. Нали сам Господ изпърво е рекъл „Нека биде светлина!”. Разбърквам охрата и мацвам няколко петна. Изсветлявам, поставям лека сянка, фини пластове наслагвам. Светлината е могъщо нещо. Тази светлина ще засияе по-силно от всичко преди да изгасне напълно. Отстъпвам назад. Кичур коса на тила ми се е вкоравил от терпентина и точно там скалпът отчайващо ме засърбява. Като да ме гледа чужд човек. Обръщам се. Склопените очи на граф Оргас сякаш са се втренчили в душата ми. Лицата на свети Августин и на свети Стефан са изопнати, но не от тежестта на мъртвия, а от укор към живия. Сякаш ме питат „Поради що, ти, другоземецо, се смелиш да скверниш с ръка и краска стената, която грък Доменикос е докосвал? Кой си ти?”.
В картината му няма основа, няма хоризонт, няма небе, няма перспектива... Пуснах четката, а тя пусна начупена следа по десния ми крачол.
Ел Греко е драматизмът, уловителят на духа. С картините на Ел Греко откриваш, че слънцето излъчва не само светлина, но и топлина. Ел Греко е безумно смелият.
А аз...
Аз бях всичко останало.
Накъсаната избеляла риза отново предизвиква на дуел съня ми.
- Добриле, помага Бог! – поздрави Гръмодола. Подаде ми картонена чаша с горещо кафе. Вместо благодарност хуля. Яден съм от сутринта. Работата не върви. От общината идваха, за да видят докъде сме стигнали. Не останаха доволни от изроненото петно, все още неприкрито и с блед цвят. Като да е болнаво. Излизам навън, без да взема донесеното. Ники Гръмодола е добър човек, но ми се иска да остана сам с обърканите си мисли и слабата си ръка. Намествам се в ствола на една липа. Слънчевите лъчи се трупат по клепачите ми и скоро гравитацията си казва думата. Затварям очи. Лекият повей на вятъра се разцепва по острия ми лакът. Едната струя се спуска лениво към мишницата ми, а другата пропълзява нагоре до кафявата бенка на рамото ми. Раста и ставам голям и безименен като следобедното небе. Огромното слънчево кълбо се люлее от едното до другото ми слепоочие. От червените пламнали цветове към мен сякаш потича хипнотично маково семе и превръща съня ми във видение. В главата ми, близо до звука от кукуригането на следобедните петли и до мириса на огън под казана с компоти в боянския двор, блуждае един копнеж. Сякаш от тялото ми се отделя друг Добрил, който бързо стига до родното място. Тича покрай високите палати на новобогаташите и търси добре познатото, старото, малкото... Прекрачва прага на Боянската църква с приведена глава, за да не чукне чело в ниската дървена порта. И се изправя пред онези стенописи, от които се вдъхновяваше през цялото си следване; преди това; винаги; когато губеше стила си в стила на големите; когато бягаше от своя уплах, а сигурният размах на известните го преследваше. Сянка се сля с моята сянка и заговори. Не чувах звуците, но усещах смисъла им с всеки мозъчен импулс.
„Виждаш ли тази дреха? Шиха я на болярката Десислава за портрета й в църквата. Плат от Константинопол докараха и ширити от Търновград. За блясъка на аметистите що белтък отиде, дока ги рисувах. Тя, работата, спори кога се почне от изгрев. Да има цял ден окото по светло да гледа. По белото нема да драскаш направо да не береш ядове. Направи си юрнеци, па тогава пренасяй от там иконите. Но ти туй си го знаеш. Не ти е слаб ума на тебе, сърцето ти е слабо. Секаш те е страх, че другите са по-добри от тебе, че ти по-малко струваш. Недей! Тоя страх, дето те е сграбил, е дяволска работа. Като да нема с какво да се фалиш и да се гордееш! Знаеш ги магичните треви дето само по българско растат. Нема друго такова бело по света като на текирската мишорка. Силиврякът пък е като наш човек на чуждо место. Зелено като отрова правят листата му. Три години в книга можеш да го държиш и ако ти не потребва, да го мушнеш в земята и той пак си расте. Опомни се, Добриле! Ние кога от злато сме правили краката на севастократорите и царете, други само са го пазили под ключ в хазната.”
Омагьосващо е да видиш света през друга логика, различна от бадемовидните дупки, наречени очи. Тези очи - залутани метеори в безпътното търсене.
Отърсвам глава и скачам.
Оглеждам се.
Търся го.
Взирам.
Работата му е мистерията на 13 век, увековечението на красотата Десиславина и величието Калояново. Работата му е миналото.
А моята...
Моята е всичко останало.
За миг само излизам от дълбоката дрямка. И хуквам към малката испанска църква. Завихрям буря от химикали. Пясък на капки. С последни сили довършвам плинта. Запилян на другия край на света, за да докаже себе си. Да се изправи пред страховете си. И сам да ги преборя. Аз съм българин, слаб в битието си, слаб по човешки. Станал по-силен сред чужди, защото носи дома в сърцето си. На педя-две от очите, не на хиляди километри. Славяни и ибери, зографи и архитекти, православни християни и католици... А вярата им една и съща. В сърцето, в ума, в човешката сила, в уверената ръка, която движи и четката, и света.
Навън нощта минаваше като божия благословии - в разкошна тъма, с пълна луна и насълзени по дома си звезди.

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP