понеделник, 21 декември 2009 г.

А когато сняг забръска, що ще чиниш ти зимъска?

Ми... ще си снимам :)






петък, 18 декември 2009 г.

Диктатурата на любовта

Любовта е смесица от злато и кал. Двусмислена магия. Изличите ли двусмислеността обаче, убивате магията. В началото на демокрацията всички коленичихме пред Свободата като пред единствен бог. Пуснахме я не само в социалните си убеждения и в политическите възгледи, но и под завивките. Насладата от секса стана задължителна. Оргазмът се превърна в терорист и измести предишните табута. Ако майките ни са били девствени до сватбата, то ние сменяхме по няколко партньори още преди да сме завършили гимназия. Студентските години пък бяха години на неспирни купони, срещи с непознати, алкохолни свалки, секс в чужда стая и буркани с домашна манджа. Днес чувствата триумфално се завръщат. Сърцето и тялото се срещат отново, отново опознават силата на единството си, сдобряват се. Среща почти толкова миловидна колкото е събирането на двата крака на развратна блондинка.
Любовта надживява сексуалната революция. Love is everywhere, all we need is love и all i full of love. Свръхсантименталното общество поднася любовта с всякави гарнитури.
Любовта в християнството
Тиранията на любовта идва от християнството. Любовта е пътят към изкуплението. Търсейки бързото изкупление, ни се иска то да е на Земята, тук и сега, а не после, когато са ни похлупили с дървен похлупак и са ни зарили на 2 метра под земята.
Любовта като И. И като изкупление. И като избор
Намираме изкуплението отчасти в полигамията. Ако любовта не се осъществи с един партньор, си даваме втори шанс. После трети, четвърти... Възрастта не е фатална пречка. Разстоянията не са. Етническите различния не са. Цветът на косата не е. Финансовото положение не е. Религиозните убеждения не са. Височината на токчетата не е. Потребителската вселена обаче взима своите жертви. Резултатът е - вихреща се простащина.
Любовта като пазар на труда
Пазарът на любовта е свободен. Развива всички характеристики на пазар на труда – реклама, конкуренция, елиминиране, удари под кръста, промоции, себераздаване, егоистично скътаване... Скъсването с партньора напомня уволнение. Двама се разделят. Двама са недоволни. Единият винаги се чувства употребен, незадоволен, неоценен. И двамата се изправят пред една нова реалност - нужен е нов персонал за свободното работно място//нужно е ново работно място за свободния персонал. Изнасяне на личните вещи от офиса и конфузно мълчание там, където до вчера си посрещан като най-близък. Няколко дни почивка и нова връзка, в която винаги си обещаваме, че няма да допуснем старите грешки. Намирането на нова любов е като непрекъснато интервю за работа. Дори да има перфектно написанo CV и мотивационно писмо. Трябва да се представиш в най-добрата светлина, да направиш впечатление още първия път. Очакванията ни са толкова високи, изискванията – също, че често никой от двамата не е в състояние да издържи дълго.
Любовта като реклама
Обществото налага безмилостни канони за красотата. Отвсякъде ни заливат рекламни билбордове, клипове и списания, снимки, които ни диктуват как трябва да изглеждаме, как да се държим, как да говорим, какво да пием, с какво да си перем дрехите, за да запазят цвета си, как да сме сухи и щастливи в дните с менструация, къде да прекараме почивката си, как да удължим миглите си, как да премахнем черните точки от лицето си, как да вдигаме самолета... Виждаме другите не по свой начин, не по нов начин, а в съответствие със зададения от рекламите код. Дискриминацията по външен вид често започва още от детските градини. По-миловидните дечица получават повече внимание от възпитателките, повече грижи, по-тънката филия с по-дебелия слой лютеница. А онези, които не отговарят на естетическите канони, остават встрани или най-малкото при куклите с едно око и количките без задни гуми.
Любовта като различие
"Обичайте ближния си" – възхитително, но абсурдно. Следвайки тази заповед, всички социални връзки би трябвало да са равни на сливане. Всъщност в основите на хармоничния обществен живот са взаимното уважение, дистанцирането и безразличието. Когато моето АЗ не пречи на твоето АЗ. Когато моето лично пространство не влиза в регулационния план на твоето. Не ми влиза в длъжностната характеристика, нито в човешката такава да обичам християните, хомосексуалистите, евреите и моралистите, терористите, феминистите, мазохистите, багеристите и кранистите... По закон нямам право да обиждам и да посегателствам върху личността. Това не означава, че съм длъжна да засвидетелствам безмерна обич към тези, които не живеят като мен. Всеки има право на мнение, право да изпитва неприязън и право да е увлечен. Аз настоявам за правото си да бъда безразлична към различията, безразлична към това, което не познавам. Когато го опозная, ще стане различно. Дотогава ще страня от тези, които прегръщат непознати на летищата, и им прошепват в ухото, че ги обичат. Освен това не винаги неудържимата обич е плод на дълбоки чувства. В този аспект е съмнителна нейната достоверност. Предпочитам да съм достоверно безразлична, отколкото лъжливо обичаща.
Любовта в кухнята
До кога една връзка е свежа?
Връзка магданоз издържа потопена в бурканче с вода не повече от седмица. Връзка банани издържат дълго, ако са на студено в хладилника. Любовната връзка има нужда както от топлината на предварително загрятата на 180 градуса фурна, така и от отрезвяващото действие на леда във фризера. Само тогава свежестта на любовта ще се запази дори след критичните 7 и фаталните 13 години.

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Болен от Разум

Приятно ми е да е разхождам из София единствено по обед, и то в необичайно топли есенни дни. Дните, когато е толкова топло, че всички цветове видимо страдат от това. И всичко изглежда жадно и морно, покрито с поне 3 см прах. Тогава освен дремещи наркомани, току-що влели енергийно море във вените си и готови да се срещнат с Елвис, в парка няма почти никой... Никой, ако не броим кварталния Луд.
Всеки град трябва да си има кмет, поп, учител и... Луд.
В светлия, слънчев ден Лудият минава през парка. Погледът му блуждае безумно, обхождайки Града, затворен за него между реката и църквата (по-далеч едва ли е стигал, поне в последните 10 години). Незнам дали търси нещо? Винаги е сам и върви така, все едно знае къде отива.
Множеството, отмарящо под платнените шапки на кафенето, го съпровожда с учуден поглед и смях. Всички си шушукат, а по-безочливите дори открито го обсъжда и сочат с пръст. Думите стигат до ушите на Лудия, но се разбиват в стената на неговото неразумие.
Семейството му е многобройно – той, жена му и четирите им дъщери. Живеят в немотия и мизерия. Децата понякога обикалят контейнерите и събират храна, картони, подпалки... Някои хора им помагат, другите нарочно нарязват умалелите си дрехи, преди да ги хвърлят на боклука, за да не ги видят на нечий чужд гръб. Как се гледат четири деца от един Луд и една безработна жена... умът ми не го побира! Кой ги бе накарал тези двамата да се любят като въглени, а после да не могат да си преброят децата?!
Лудият събира шарената шума от земята. Листата са накапали като сълзи на раздяла. Лятото си е отишло, а есента е отворила портата към двора. Дърветата са като наплискани с темпер. Лудият е напълнил джобовете и дланите си с есенни деца.
– Шъ си направа чадър ... шъ си ... чадър ... чадър шъ си напра - а - а...
Хората в кафенето се разсмиват. Кикотът им се плиска като вълна.
Небето е ясно и чисто като детска душа. Слънцето е горещо само на себе си, а морната му следобедна въздишка е прогонила надалеч дъжделивите облаци.
– Ша си напра – а – а чадър... – не спира да повтаря Лудият, - шарен чадър.
Тълпата вече не се смее, а вие. Къдраво кискане излезе от гърлото на една дебела лелка, стигна клоните на кестена и на асфалта се изсипаха зелени таралежчета.
Лудият е известен на целия квартал. Едни го съжаляват, други му се подиграват, трети се опитват да не го забелязват. Но той си е все там – на моста, загледан в реката, пред църквата – хипнотизиран от камбаната, зарит в боклуците около контейнерите. Кривата му усмивка е дрипава като дрехите му. Като че се е плъзнал от шарената длан на есенното слънце право в този сив свят. Лудият е различен. Той не работи, не пазарува, не се променя, не завижда... обича всички. Паметта му е задгранично плитка, затова бързо забравя обидите... Та той често забравя дори къде живее. Когато го измъчва нещо, или просто се тревожи, става страшен. Върви по улиците и вика. Изниква изневиделица зад хората и ги плаши или върви след тях и задава безсмислени въпроси. Сякаш иска да изпълни празния си поглед с хорските грижи, а съзнанието си с техните вини... и да ги отнесе в забравения си дом.
– Ша си напра - а- а- а ча -а - а - дър ... направа ... шарен чадър.
Нека си направи, да го пази от човешкия присмех. Неговата лудост не е черна магия и тялото му е тясно за душата. Лъжите за него са удоволствие. Това му е лудостта. Лудият никога не е чувал за дупката под моста на НДК, която Бойко Борисов асфалтира на първия ден от мандата си на кмет, едва ли знае, че в събота и неделя по булевард „Витоша” е забранено за автомобили, няма си и представа, че съществува място, на което цвърчат стотици деца, наречено аниматорски клуб ... Което не променя нито дупката, нито Лудия.
Надявам се, когато един ден отиде при Господ и седне на дясното му коляно, да му прошепне, че този свят, създаден преди толкова време с любов, днес е болен от РАЗУМ.

понеделник, 7 декември 2009 г.

Градът

София е множество от мозъчна запрашеност и невежество, от тесногръда надута еснафщина. И въпреки това, тук живея и за мен това е Градът, защото Луковит ... (дори не знаеш къде се намира, нали?) са озлобените от скука гимназистки, умножени по многословни пенсионери, плюс корен квадратен от наводнението, предизвикано от река Златна Панега през едно лято. В този сбор времето просто е изсмукано и наистина, ама наистина няма какво да се случи... дори и да се влюбиш...
Изключвайки културното богатство (от паметника “1300 години България” на скулптура Валентин Старчев пред НДК, който щял да става паметник на Моцарт, до статуята “Света София” на скулптора Георги Чапкънов и архитекта Ст. Константинов) и високотехнологичния прогрес (който свързва Младост с Обеля), две са най-важните неща, без които Градът нямаше да е това, което е – Градският Транспорт и Лудият в квартала ни.
Градският транспорт е най-подходящият герой за драматичния виц ”по-принцип–де факто”. По принцип той трябва да е Благото, родено от прогреса на мисълта. Де факто Градският Транспорт е Враг Номер Едно, с който се срещам неизбежно и непосредствено след махмурлука и профилактиката на топлата вода.
Аз съм в числото на онези приблизително ?00 000 неориентирани, които не разполагат със собствен автомобил в движение и просто нямат друг избор, освен да ползват превоз, осигурен от трамваи, тролеи, автобуси, метро...
Шестчасовият работен ден понякога ми се струва като шестнайсетчасов и сетивата ми се изострят до полуда. Набързо измивам чашата от сутрешно-следобедното си кафе, казвам „Довиждане” на колежката си и потъвам в забързаността на улиците, за да стигна по-бързо до големия си апартамент и до меката козина на котарака си. Такава ме направи големият Град – харча все повече, а имам все по-малко, имам голяма къща, но все още малко семейство, имам много удобства, но ми остава малко време, чета все по-малко, гледам твърде много телевизия, почти всеки уикенд пътувам из България, но дори не знам имената на съседите отдясно... Искаше ми се да се прибера бързо и сериозно да си почина. И уж така става, но пак си лягам късно, а ставам рано...
Чакам автобуса заедно с около двайсетина други изнервени, бързащи и припрени душици на спирката. Пристига, изминават нужните минути за почивка на шофьора и множеството се изсипва в търбха на превозното стедство. Група пияни се хилят в близост до мен и се клатушкат много повече отколкото им предлага свободното пространство. Това дали са анонимни алкохолици или не, ни най малко не намалява коефициента им на неприятност, смрад и агресивност. Пиянските им викове отекват навсякъде и само благодарение на дупките от перфораторите, през които звуците излизат навън, не успяват да проглушат ушите на всички пътници. Чудя се как тези досадници изобщо са успели да преодолеят стъпалата на автобуса. По Закона на Всемирната Гадост те не само успяват да ги преодолеят, но и да мърдат с миришещите си зурли в страховита близост до мен. Решавам да се оттегля в противоположната част, без да ги изпускам от поглед. Опитвам се да запазя хладнокръвното си изражение, защото не знам какво може да очаквам от тях.
Първата ми крачка е съпроводена от вик подире ми:
– Девойче, може ли ....
– От доста години вече не съм девойче, и не, не може ! – тросвам се още преди да съм предположила дори, че ще им отговоря и се замислям дали родителите на приятеля ми щяха да променят мнението си за мен, ако ме бяха чули.
В другата половина на тролея се сблъсквам директно със ситуацията „От Трън, Та На Глог”. Един гаден есхибиционист, с отдавна отрязана квитанция, се опитва да се възползва от блъсканицата и да се докопа до задните части на едно момиче пред мен. Де факто той това и направи.
Прекипява ми!
Дано не звуча много крайно. Свалих си розовите очила, преди да погледна своя град и да го опиша. Но всъщност много обичам автобус 11, дори когато след 30-минутно чакане виждам, че се задава стар, раздрънкан „Икарус”...



сряда, 2 декември 2009 г.

Правилата на кражбата и привличането

Вагнер, воден от намерението си да представи гибелта на своя герой, се почувствал задължен да включи голям отрязък от „предисторията”, като поддавайки се по забележителен начин на изкушението да бъде подробен и прям, волю-неволю стигнал до началото на всички начала, до най-ниския тон, до увертюрата към увертюрите. След това най-тържествено и почти нечуто започнал да разказва.
Тъй като обаче времето и пространството се възпротивяват живо срещу това разточителство, аз щe започна с най-високия тон и май ще пропусна увода.
„Любовта към себе си...” е казал, не си спомням вече кой автор – бил е остроумен, това поне е сигурно – „Любовта към себе си винаги е в началото на необикновения живот”. По-необикновен живот на мен ми донесе любота към другия.
Дълго време гравитирах около една личност, която се подвизаваше с прозвището “Мой най-добър приятел”.
1.Пусни обява във вестник или интернет
Него го привлече обявата ми във вестник, мен ме привлече мисълта, че е в униформа.
2.Организирай партита и купони
По време на градската му отпуска от казармата го привлякоха общежитията в Студентски град, а така се случи, че в стаята ми точно тогава имаше купон – най-подходящата ситуация да се запознаеш с някого, докато надвикваш Бионсе.
3.Осъществи физически контакт
Докато купувахме цигари пред денонощното павилионче, мен ме привлякоха неговите устни, него – моите.
4.....
И така се привличахме известно време, ту към единия град, ту към другия.
5.Поддържай активна кореспонденция
Езикът ми бе привлечен от лепилото върху пощенските пликове, краката на пощальона – от поделението, в което служеше. Супер много се кефеше, когато му пращах писма в оранжев плик.
6.Прави подаръци
Ушите ми бяха привлечени от музиката на страхотната касета, която ми записа, неговите от нецензурните думи, които произнасях, въпреки миловидното ми лице.
7.Не забравяй елементарните физически нужди като глад и жажда
Привличаха го манджите на майка ми, мен – безхаберието на неговите родители.
8.Споделяй социалните блага
Покривът над главата ми го привличаше като силен магнит, може би защото беше сигурен – плащаха го нашите; аз бях все още представител на безработническата класа; и често се настаняваше в квартирата ми, без предварително обаждане, което, разбира се, никак не ме дразнеше.
9. Забавлявайте се заедно
Честно, прекарвахме си страхотно в собствената си компания, дори само на чашка кафе. Зад, пред и над нас имаше достатъчно теми за разговор.
10. Съюзете се срещу нещо/някого.
Никак, ама никак не харесвах настоящата му приятелка. В това всъщност нямаше нищо странно, по-странното беше, че и той не я харесваше. Най-странното беше, че и двамата изпитвахме завидно доволство, причинявайки й всевъзможни любовни мъки. От къде се взеха нерви и търпение в това 40-килограмово момиче да ни търпи, така и не разбрах.
Докато един ден, правилата за хрисимото привличане престанаха да действат!
Задейства се само едно, но с друга сила...

1.Откардни!
През един топъл, юлски ден го привлече Motorola-та ми. Открадна я по начин, който само един наркоман в нужда може да измисли. Жегна ме не физическата липса на телефона, жегна ме това, че около ден той бе живял с мисълта как да открадне от мен. С безкрайна лекота запокити хубавите ни моменти, за да нахрани абстиненцията си.

Това го нямаше в правилата!
Дори и с малки букви.... нито под линия....
Осъзнах, че аз съм била привлечена от дългите мигли, рошавата му коса и оригиналните идеи, които се раждаха под нея. Обичах да го почесвам по плешките, от които си мислех, че растат ангелски криле.
Но той беше по-силно привлечен от лепилото в найлонова торбичка, тревата в изпразнена цигара и разни и безобразни психотропни.
Случаят беше “Един влак, тръгва от гара А, друг влак тръгва от гара Б. Изчислете времето, след което ще се срещнат, ако пътуват в различни посоки, ако разстоянието между гарите е черна дупка”.

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP