четвъртък, 10 декември 2009 г.

Болен от Разум

Приятно ми е да е разхождам из София единствено по обед, и то в необичайно топли есенни дни. Дните, когато е толкова топло, че всички цветове видимо страдат от това. И всичко изглежда жадно и морно, покрито с поне 3 см прах. Тогава освен дремещи наркомани, току-що влели енергийно море във вените си и готови да се срещнат с Елвис, в парка няма почти никой... Никой, ако не броим кварталния Луд.
Всеки град трябва да си има кмет, поп, учител и... Луд.
В светлия, слънчев ден Лудият минава през парка. Погледът му блуждае безумно, обхождайки Града, затворен за него между реката и църквата (по-далеч едва ли е стигал, поне в последните 10 години). Незнам дали търси нещо? Винаги е сам и върви така, все едно знае къде отива.
Множеството, отмарящо под платнените шапки на кафенето, го съпровожда с учуден поглед и смях. Всички си шушукат, а по-безочливите дори открито го обсъжда и сочат с пръст. Думите стигат до ушите на Лудия, но се разбиват в стената на неговото неразумие.
Семейството му е многобройно – той, жена му и четирите им дъщери. Живеят в немотия и мизерия. Децата понякога обикалят контейнерите и събират храна, картони, подпалки... Някои хора им помагат, другите нарочно нарязват умалелите си дрехи, преди да ги хвърлят на боклука, за да не ги видят на нечий чужд гръб. Как се гледат четири деца от един Луд и една безработна жена... умът ми не го побира! Кой ги бе накарал тези двамата да се любят като въглени, а после да не могат да си преброят децата?!
Лудият събира шарената шума от земята. Листата са накапали като сълзи на раздяла. Лятото си е отишло, а есента е отворила портата към двора. Дърветата са като наплискани с темпер. Лудият е напълнил джобовете и дланите си с есенни деца.
– Шъ си направа чадър ... шъ си ... чадър ... чадър шъ си напра - а - а...
Хората в кафенето се разсмиват. Кикотът им се плиска като вълна.
Небето е ясно и чисто като детска душа. Слънцето е горещо само на себе си, а морната му следобедна въздишка е прогонила надалеч дъжделивите облаци.
– Ша си напра – а – а чадър... – не спира да повтаря Лудият, - шарен чадър.
Тълпата вече не се смее, а вие. Къдраво кискане излезе от гърлото на една дебела лелка, стигна клоните на кестена и на асфалта се изсипаха зелени таралежчета.
Лудият е известен на целия квартал. Едни го съжаляват, други му се подиграват, трети се опитват да не го забелязват. Но той си е все там – на моста, загледан в реката, пред църквата – хипнотизиран от камбаната, зарит в боклуците около контейнерите. Кривата му усмивка е дрипава като дрехите му. Като че се е плъзнал от шарената длан на есенното слънце право в този сив свят. Лудият е различен. Той не работи, не пазарува, не се променя, не завижда... обича всички. Паметта му е задгранично плитка, затова бързо забравя обидите... Та той често забравя дори къде живее. Когато го измъчва нещо, или просто се тревожи, става страшен. Върви по улиците и вика. Изниква изневиделица зад хората и ги плаши или върви след тях и задава безсмислени въпроси. Сякаш иска да изпълни празния си поглед с хорските грижи, а съзнанието си с техните вини... и да ги отнесе в забравения си дом.
– Ша си напра - а- а- а ча -а - а - дър ... направа ... шарен чадър.
Нека си направи, да го пази от човешкия присмех. Неговата лудост не е черна магия и тялото му е тясно за душата. Лъжите за него са удоволствие. Това му е лудостта. Лудият никога не е чувал за дупката под моста на НДК, която Бойко Борисов асфалтира на първия ден от мандата си на кмет, едва ли знае, че в събота и неделя по булевард „Витоша” е забранено за автомобили, няма си и представа, че съществува място, на което цвърчат стотици деца, наречено аниматорски клуб ... Което не променя нито дупката, нито Лудия.
Надявам се, когато един ден отиде при Господ и седне на дясното му коляно, да му прошепне, че този свят, създаден преди толкова време с любов, днес е болен от РАЗУМ.

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP