понеделник, 7 декември 2009 г.

Градът

София е множество от мозъчна запрашеност и невежество, от тесногръда надута еснафщина. И въпреки това, тук живея и за мен това е Градът, защото Луковит ... (дори не знаеш къде се намира, нали?) са озлобените от скука гимназистки, умножени по многословни пенсионери, плюс корен квадратен от наводнението, предизвикано от река Златна Панега през едно лято. В този сбор времето просто е изсмукано и наистина, ама наистина няма какво да се случи... дори и да се влюбиш...
Изключвайки културното богатство (от паметника “1300 години България” на скулптура Валентин Старчев пред НДК, който щял да става паметник на Моцарт, до статуята “Света София” на скулптора Георги Чапкънов и архитекта Ст. Константинов) и високотехнологичния прогрес (който свързва Младост с Обеля), две са най-важните неща, без които Градът нямаше да е това, което е – Градският Транспорт и Лудият в квартала ни.
Градският транспорт е най-подходящият герой за драматичния виц ”по-принцип–де факто”. По принцип той трябва да е Благото, родено от прогреса на мисълта. Де факто Градският Транспорт е Враг Номер Едно, с който се срещам неизбежно и непосредствено след махмурлука и профилактиката на топлата вода.
Аз съм в числото на онези приблизително ?00 000 неориентирани, които не разполагат със собствен автомобил в движение и просто нямат друг избор, освен да ползват превоз, осигурен от трамваи, тролеи, автобуси, метро...
Шестчасовият работен ден понякога ми се струва като шестнайсетчасов и сетивата ми се изострят до полуда. Набързо измивам чашата от сутрешно-следобедното си кафе, казвам „Довиждане” на колежката си и потъвам в забързаността на улиците, за да стигна по-бързо до големия си апартамент и до меката козина на котарака си. Такава ме направи големият Град – харча все повече, а имам все по-малко, имам голяма къща, но все още малко семейство, имам много удобства, но ми остава малко време, чета все по-малко, гледам твърде много телевизия, почти всеки уикенд пътувам из България, но дори не знам имената на съседите отдясно... Искаше ми се да се прибера бързо и сериозно да си почина. И уж така става, но пак си лягам късно, а ставам рано...
Чакам автобуса заедно с около двайсетина други изнервени, бързащи и припрени душици на спирката. Пристига, изминават нужните минути за почивка на шофьора и множеството се изсипва в търбха на превозното стедство. Група пияни се хилят в близост до мен и се клатушкат много повече отколкото им предлага свободното пространство. Това дали са анонимни алкохолици или не, ни най малко не намалява коефициента им на неприятност, смрад и агресивност. Пиянските им викове отекват навсякъде и само благодарение на дупките от перфораторите, през които звуците излизат навън, не успяват да проглушат ушите на всички пътници. Чудя се как тези досадници изобщо са успели да преодолеят стъпалата на автобуса. По Закона на Всемирната Гадост те не само успяват да ги преодолеят, но и да мърдат с миришещите си зурли в страховита близост до мен. Решавам да се оттегля в противоположната част, без да ги изпускам от поглед. Опитвам се да запазя хладнокръвното си изражение, защото не знам какво може да очаквам от тях.
Първата ми крачка е съпроводена от вик подире ми:
– Девойче, може ли ....
– От доста години вече не съм девойче, и не, не може ! – тросвам се още преди да съм предположила дори, че ще им отговоря и се замислям дали родителите на приятеля ми щяха да променят мнението си за мен, ако ме бяха чули.
В другата половина на тролея се сблъсквам директно със ситуацията „От Трън, Та На Глог”. Един гаден есхибиционист, с отдавна отрязана квитанция, се опитва да се възползва от блъсканицата и да се докопа до задните части на едно момиче пред мен. Де факто той това и направи.
Прекипява ми!
Дано не звуча много крайно. Свалих си розовите очила, преди да погледна своя град и да го опиша. Но всъщност много обичам автобус 11, дори когато след 30-минутно чакане виждам, че се задава стар, раздрънкан „Икарус”...



Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP