Сълзите на майките продънват земята
Какво ли пропуснахме? Какво ли забравихме? И залисани в себе си загубихме приятелите си.
В безкрайната зала на Вселената започваше балът на хилядолетието. Пропуск - цигара трева. И в помътнялото ни съзнание избухваха черните дупки и се раждаха нови звезди... И се раждаха мъртъвци.
Щастливи глупаци. Невръстни. С лица на светци. Край тях в безпорядък - ампули, спринцовки и фасове. Зеници - карфици. Поглед - далечен, обречен, зареян в Рая... И невъзмутимият Господ бавно прибира при себе си душите им детски. Изпрати им дъжд от съзвездия и поръси ги с дъжд от комети. Елвис танцува с нас безумен рок. Музиката е с цветовете на залива и багрите препускат със звездите.
Безкраен валс танцуват Вселената и Времето.
Секундите - хилядолетия.
Неземен унес, мигове с бяла отрова. А после - тишина и болка. И безкрайната черна пустиня в ослепителните очи на децата ни.
Въздух няма! Поредният живот загива.
В главата - Хирошима! Хероин!
И на кръста разпънати, от Ада до Рая търсим разпятия със съзнание разклатено, бавно познаваме гръмотевичното мълчание на безпаметността и болката.
Хероин!
Толкова раним е вече духът ни. И тялото ни също.
И порока прегръщаме, верни на дрогата, бавно утъпкваща пътека към гроба. Още надолу светят душите на мъртвите ни приятели.
В набожданите толкова пъти досега вени вали системата. Денят се задавя в горчиви сълзи.
В парка - пейката самотна. Момчето гледа в небето с поглед зареян.
Книга. Спринцовка. Ампула.
Момчето се рее в небето. Пътят надолу е срязан. Ослепяло мълчание, тишина оглушала. Гърмящи очи без зеници. Душите като птици самотни нагоре. И Господ ги храни с трошички прошка от шепата си.
Сълзите на майките продънват земята.
Последна дрога. Носилка.
Докога?