петък, 26 февруари 2010 г.

Да ти е драго да се ядосваш

Да ти е драго да се ядосваш. Така казва всеки път вуйчо ми, когато за единица време върху единица площ от главата му се струпат много единици проблеми.
Петъкът започна като един най-обикновен ден от седмицата. Дори ми липсваше благото усещането за предстоящите почивни дни. Доспивам си до последните възможни 10 минути, душ, скачам в индиговите дънки, изправям си косата и понасям огромната си синя чанта по софийските улици. Странна мъглива сутрин ме посреща отвън. През неизмития прозорец на спалнята май изглеждаше по-слънчево. Дълго време чакам автобус 11. Накрая пристига – от съвсем старите, малка кола, раздрънкана и мръсна. Успявам да седна близо до първата врата. После с недоволство установявам, че съм си забравила MP3 плейъра. Е, вместо приятния глас на Питър Гейбиъл ще трябва да слушам... ами, каквото има за слушане в един сутрешен автобус.
След две спирки, докато продължаваме да се движим по „Сливница”, мобилният на шофьора на автобуса иззвънява. И се започва един безсмислен и глупав разговор, в който се обсъжда добрата жена на човека от другата страна, трябва ли да й изневерява или трябва да си седи на задника, случил ли е, или не на жена и т.н. И за да е пълно удоволствието човекът си запалва и цигара.
Същата тази мъглива сутрин, която ме посрещна неприветливо, продължи още по-неприветливо заради водач на превозно средство, на когото се случваше да няма свободна ръка, с която да държи волана на автобуса. Какво пък - бяхме само аз и още има-няма 40 човека.
Глупавият и дразнещ разговор продължи, докато стигнахме булевард „Мадрид”. Причината ли? Цитирам-„’Айде да затваряме, че тук може да има полицаи.” Те, правилата, са само за да се спазват, когато има полицаи наоколо. Иначе можеше и кафенце да си пийне, и чалга да си слуша, и да спре, на място по желание да си купи баница, и да си лафи с някой разговорлив пътник пенсионер...
Вбесена, записвам регистрационния номер на автобуса и часа на пристигане на крайната спирка. Твърдо решена съм да не оставям нещата така и да подам оплакване. Ровя из интернет, докато попадам на имейл адрес, посочен за подаване на сигнали за нередности към СКГТ-София. Изпращам гневно писмо, в което обяснявам, че всеки ден използвам техните услуги, за което редовно си закупувам карта или билет. И след като аз спазвам изисканото от мен, бих искала да получавам квалитетна услуга от другата страна. Вместо това обаче редовно автобусът, който използвам, се шофира от водачи, говорещи по мобилните си телефони и пушещи. Продължавам в този дух...
„Днес, 25 март 2010 г., водачът на автобус с регистрационен номер С8371PC по автобусна линия номер 11 (който пристигна в 9,40 часа на спирка Гео Милев), разговаря по мобилния си телефон от пресечката на булевард „Сливница” с булевард „Константин Величков”, до булевард „Мадрид”. В допълнение запали и цигара. Така в един момент и двете му ръце бяха заети и шофираното от него превозно средство беше оставено без контрол. Разговора си водачът водеше на висок тон и от съдържанието му беше ясно, че е личен, а не служебен. Едва след като наближи булевард „Мадрид”, водачът на превозното средство приключи разговора си с думите – „Да затваряме, че тук може да има полицаи”.
Възмутена съм от това поведение, което постави както моя, така и живота на още около 40 пътници в опасност. Мъглата от тази сутрин изискваше повишено внимание от шофьорите. Но единственото, което ние като пътници и потребители на услугите на СКГТ получихме, беше безотговорно отношение.
Надявам се на оплакването ми да бъде отделено нужното внимание и по случая да бъдат взети необходимите мерки.”
С чувство на изпълнен граждански дълг и леко успокоена – дали от миналото време, или от това, че изрекох (изписах) това, което ми тежеше, се заемам с работата си.
В късния следобед проверявам мейла си и почти без никаква изненада установявам, че писмото ми е върнато, защото такъв адрес не съществува. Е, не, няма да я бъде тая! Отново отварям страницата на СКГТ, регистрирам се дори, за да мога да пиша във форума и за втори път ръся гневни думи по повод на шофьорската безотговорност. Ще ме публикували, но само да мине мнението ми през модератор, да го одобри евентуално и тогава.
Да ти е драго да се ядосваш!

Учудващо топъл, слънчев и приятен следобед за февруари. Няма как да не го почетем с една дълга и ленива разходка в парка. Пълно е с майки, бебета и техните колички. Усмихнати хора, високо смеещи се хора, бъбриви хора, оплакващи се хора, тичащи хора... Малки човечета, побутвани от носовете на големи кучета, бъдещи мами с едри кореми и една ексцентрична баба цялата в лилаво. Приятно погалени от слънцето, се прибираме с мисълта за следобедно кафе удома. Тясната уличка към блока е обсипана с локви. Но какво пък - малко само трябва да се посвиеш и има шанс минаващата кола да не те оплиска. Не е като да не сме свикнали. Но за следващата гледка определено не бях подготвена. Младеж от събралата се на пейките групичка мина на отсрещния тротоар и без да се притеснява, че по улицата минаваме ние плюс още няколко коли, си извади „уреда” и напоително се изпика. И то докато с извит към тайфата врат продължаваше да разказва някаква история.
"Пикантна" работа значи!
Да ти е драго да с ядосваш!

Дълго време живеех с мисълта, че недостроената част на нашия блок е мръсна, гнусна, но интересна по някакъв начин, защото си има собствена ъндърграунд история със собствени персонажи и режисьор. Докато и застроената част не се превърна в хорър интериор. Входът ни е любимо място за пушене и задушевни (или по-точно задушаващи) разговори на учениците от съседния техникум. Ключалката на входната врата не беше успешна ваксина за справяне с проблема. Металната врата също. За пореден път, прибирайки се вкъщи, на партера ме посрещат облаци цигарен дим, странни субекти с ниско смъкнати гащи и високо вдигнати коси, думи като „педераст мръсен”и „шибаняк”, които се удрят в прясно боядисаната стени и отекват право в мозъка ми. Това вече е повече тяхното място, отколкото моето. Нищо, че за същите тези прясно боядисан стени събирахме пари преди няколко месеца, а подменените гъвкави тръби, за които всеки апартамент брои по 150 лв. вече са извадени от стените. Гневният ми поглед дори не може да ги докосне. Та те са с поне около метър по-високи от мен и поне 3 пъти по-тежки. В словесен дебат ще ги победя, но на тях със сигурност ще им е по-лесно да ме победят с шамари.
Да ти е драго да се ядосваш!

Две дълги кафета с мляко, сипани в прекрасни дизайнерски чаши с пейзаж от Венеция, ни чакат на масата. Но на тези, които са забравили да си платят кабелната, а държат да я имат през уикенда, не им е писано да пият спокойно кафе. Изстрелваме се към касата така, както сме си по домашните дрехи - аз с джинси, омазани с боя и лепило, той с черния си анцуг.
Жена на средна възраст, натоварена с торби от близкия хранителен магазин, обелва шоколадовата си вафла. Сребристата опаковка е небрежно захвърлена на земята.
„Браво, така трябва - отпадъците се изхвърлят на земята, не в кошчето!”, коментираме, докато минаваме покрай нея и се „радваме” на действието й.
С крайчеца на окото си виждам, че жената се връща на мястото на инцидента.
Навежда се.
Взема изхвърлената опаковка.
Вдига я и я прибира.

Имам чувството, че прибра всичките ми нерви от деня. Олекна ми толкова, че го почувствах физически.
Да ти е драго...

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

biseri

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Топла грижа



Цялата статия тук.

вторник, 16 февруари 2010 г.

Хапче за щастие

Имам две любими песни, които винаги ми оправят настроение. Просто усещам как хормоните на щастието потичат във вениите ми и експлоадират право в сърцето ми. И се усмихвам на себе си, независимо че срещу мен може да има само едно прашно стъкло от автобус на градския транспорт.
Споделям срещу усмивки



вторник, 9 февруари 2010 г.

Детективска история с призраци от блока

Неделя следобед. Обичайно, семействата от София се качват на Витоша, разхождат се в парка, или пък ходят до чешмите с минерална вода до Халите, за да напълнят 10-литровите си туби. Мен пък ме гризе любопитство вече няколко месеца и решавам, че сега е най-подходящото време да го загриза и аз. С Калин - да ми пази страха и да отъпква снежните пътеки, и с фотоапарат в джоба тръгваме към недостроената част на блока. Винаги съм искала да вляза вътре и да разгледам отблизо недостроените панелени кутийки. Блокът е строен от строителни войски. В цифри ще рече завършен 1989 година. Доколко това е така е друг въпрос. Два входа са завършени и обитаеми, но първият - А вход, е недостроен, стаите са с по три стени, зеят дупки, стърчат железа. Входът е ограден от желязна ограда, което превръща обособеното там дворче в сметище и улична тоалетна.
За 5 г. пребиваване в обитаемия вход никога не бях стъпвала в необитаемия. Сега му е времето.
Photobucket Калин върви по пътека, проправена от мъж. Съдим за това по оставените в снега отпечатъци - големи, поне 44 номер, с дълбоки грайфери. Водят ни точно към задната част на недостроения вход. Провираме се из храсталаците и жилавите клонки на павита. Тук-таме върху белия сняг има жълти петна - кучешка или човешка урина не знам. Снежните стъпки минават до релсите на крана. Стоят си там - огромни метални късове, върху които някога се е движел кран и е повдигал панелите до високите етажи.
Всякакви отпадъци. Ъндърграунд пейзаж с битови елементи.
Стените са изрисувани с графити. Чак до последния етаж. Предполагам творците са в техникума отсреща. Цветовете са свежи, което респективно означава, че периодично учениците се качват по етажите и дават простор на таланта си.
Photobucket

Един кадър от по-ниските етажи.
Photobucket Бетонно стълбище води към входа. Не е изливано там и не е монтирано. Мястото му изобщо не е там, защото всъщност е междуетажно стълбище. Но някой го е сложил там. Краищата му стърчат и не са добре захванати за острещния бетонен под. Стъпвам върху него - стабилно е.
Photobucket

Води към стаичка, в която е запален огън. Вие се черен, плътен пушек, което подсказва, че е използван бензин или газ за горенето. Около огъня има парцали и дюшек - нечие легло. Човек обаче не виждам, колкото и да се взирам. Правя няколко кадъра с доста зумване, с надеждата, че после ще успея да различа някакъв силует. Не.
Photobucket

В съседната стая също са натрупани всякакви дрехи и кашони. Ако стаята с огъня е кухнята, това трябва да е спалнята.
При вида на очевидните доказателства за форма на живот в тези стаи не посмях да вляза по-навътре. Достраша ме. Сигурно се обитават от клошари, а имам основания да се съмнявам в тяхното гостоприемство. От друга страна сигурно не е и възпитано да нахлувам в чуждите домове.
Photobucket От другата страна ме посреща "нов дървесен вид" - няма листа, няма плодове, само десетки дрехи, накацали по клоните на дървото.
Photobucket
Калин иска да си тръгваме, защото обстановката го депресирала. Обещава ми, че ще дойдем пак, когато няма сняг. Разпъвам се между незадоволеното любопитство и страха от тъмни балкански субекти. Знам, че през зимата уличните кучета са по-свирепи, защото им е по-трудно да намират храна. Гладът ги прави агресивни. Сигурно това важи и за хората, чийто дом е улицата. С повишаване на температурите ще се повиши отново и любопитството ми, така че на втория опит ще направя по-подробна визита с още по-детайлни снимки.

понеделник, 1 февруари 2010 г.

Котешки живот

Правила за безметежно съществуване на домашния котарак
Photobucket
Винаги спете върху човека по такъв начин, че да му е максимално трудно да помръдне. Ако все пак се размърда, започнете да мъркате и се притискате към него. Това ще го накара бързо да излезе от унеса, да си припомни, че върху него спи коте и не бива да го притеснява мърдайки.
Photobucket

Photobucket

Photobucket
В пристъп на мързел, хората често не стават, за да потичат с вас из стаята, а лежейки се опитват да ви излъжат, че мърдащите неща под завивката не са техните ръце, а живи и мистериозни гадинки. Не им вярвайте! Според слухове под одеалото имало креватни мишки. Същите слухове подхранват твърденията за съществуване на килимени и картонени мишки. Били най-вкусните мишки на света, но все още нито една котка не е успяла да хване такава мишка. Наказанието за омаловажаването на вашия интелект е драскане и хапане именно на тези ръце, които се опитват да объркат добре построения ви хармоничен безмиши свят.
Photobucket
Всеки малък предмет е потенциална играчка - гума, молив, капачка, кестен, орех, ластик, щипка от простор, кабел за интернет, очила, саксиени цветя, топка за голф, химикалки, подложки за чаши и т.н. Щом си поиграете с нещо, задължително го скрийте така, че човек да не може да го открие. Укривайте пръстени, игли за вратовръзка, обеци и т.н. Когато след време ги извадите на бял свят, не само ще ви похвалят, но и ще ви купят гурме глезотия за награда, че сте намерили ценната вещ. Ако розовата пластмасова фибичка коте ви е нещо като гадже, задължително си намерете и розов спаринг партньор. Той ще отнася всички ритници и шамари, когато не сте в настроение.
Photobucket
Ако Ако все пак човекът намери укритата от вас вещ, внимателно гледайте къде ще я прибере, за да може по-късно отново да си я докопате.
Ако два пъти заплашително ви изкрещят "Не там!", когато хапете кабела от кабелната телевизия, задължително пробвайте и трети път. Може пък да мине.

Всяка картонена кутия е потенциално удобно място за обитаване и трябва да бъде завладяно. Понякога кутиите са коварно дълги и тесни, но това не пречи да си пъхнете главата в тях и да я бутате до другата стена на стаята. Ако ви омръзне просто да си лежите в кутията, започнете да драскате и да превръщате стените й в хиляди малки хартиени парченца. Хората обожават подовете в къщата им да са обсипани с тази декорация. Често дори си ги събират с метла и лопата и ги прибират в пликче.
Photobucket
Всяко ново нещо в дома трябва да бъде проверено - помирисано, побутнато, ако позволява и маркирано с муцуна. Ако не е поставено на място, където ви харесва, се чувствайте спокойни да го съборите, сдъвчете или изровите. Всичко в къщата ви принадлежи. Затова се отърквайте в ръбовете по стените, в капака на лаптопа, в кухненските шкафове, във възглавниците на дивана и т.н.
Photobucket

Photobucket
Най-удобните места за контрол са тези, които са най-високо. Покатервайки се там сте не само в безопасност, но можете да наблюдавате цялостно домашното движение. Стремете се най-високите места да са труднодостъпни, вследствие на което и прашни. Разходете се по цялата повърхност, за да съберете колкото се може повече прах с козината си. Човеците обичат някой да чисти вместо тях. За да успее да ви свали от такова място, човек първо играе играта "Иди да го свалиш - не ти го свали - не ти - добре - подай ми стола да се кача". Към края на тази играта е желателно сами да скочите от високото. Ще последва друга игра "Трябва да го избършем - дай мокра кърпичка да го избърша - ей, пак ми избяга".
Photobucket
Тъмните места също са предпочитани за укриване от черните котета. Ако успеете дълго време да задържите очите си затворени, така че да не блещукат издайнически, със сигурност ще докарате прединфарктна ситуация на стопаните си. Подигравателното плезенео не е задължително, но често ви помага да се запознаете с други животински видове, вслушвайки се в заканата "Абе, ти мен на маймуна ли ще ме правиш?".
Photobucket
Ако продължително и протяжно мяукате пред затворена врата, все някой ще дойде да ви отвори. За всеки случай обаче отново си помислете дали изобщо искате да излезете през нея. Подходящо място за мислене е прагът между двете помещения.
Photobucket
Гледайте възможно най-миловидно. Така със сигурност всяка направена от вас беля бързо ще бъде забравена.
Photobucket
Проверил и изпитал правилата:
Ваш Блеки

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP