Детективска история с призраци от блока

Неделя следобед. Обичайно, семействата от София се качват на Витоша, разхождат се в парка, или пък ходят до чешмите с минерална вода до Халите, за да напълнят 10-литровите си туби. Мен пък ме гризе любопитство вече няколко месеца и решавам, че сега е най-подходящото време да го загриза и аз. С Калин - да ми пази страха и да отъпква снежните пътеки, и с фотоапарат в джоба тръгваме към недостроената част на блока. Винаги съм искала да вляза вътре и да разгледам отблизо недостроените панелени кутийки. Блокът е строен от строителни войски. В цифри ще рече завършен 1989 година. Доколко това е така е друг въпрос. Два входа са завършени и обитаеми, но първият - А вход, е недостроен, стаите са с по три стени, зеят дупки, стърчат железа. Входът е ограден от желязна ограда, което превръща обособеното там дворче в сметище и улична тоалетна.
За 5 г. пребиваване в обитаемия вход никога не бях стъпвала в необитаемия. Сега му е времето.
Калин върви по пътека, проправена от мъж. Съдим за това по оставените в снега отпечатъци - големи, поне 44 номер, с дълбоки грайфери. Водят ни точно към задната част на недостроения вход. Провираме се из храсталаците и жилавите клонки на павита. Тук-таме върху белия сняг има жълти петна - кучешка или човешка урина не знам. Снежните стъпки минават до релсите на крана. Стоят си там - огромни метални късове, върху които някога се е движел кран и е повдигал панелите до високите етажи.
Всякакви отпадъци. Ъндърграунд пейзаж с битови елементи.
Стените са изрисувани с графити. Чак до последния етаж. Предполагам творците са в техникума отсреща. Цветовете са свежи, което респективно означава, че периодично учениците се качват по етажите и дават простор на таланта си.


Един кадър от по-ниските етажи.
Бетонно стълбище води към входа. Не е изливано там и не е монтирано. Мястото му изобщо не е там, защото всъщност е междуетажно стълбище. Но някой го е сложил там. Краищата му стърчат и не са добре захванати за острещния бетонен под. Стъпвам върху него - стабилно е.


Води към стаичка, в която е запален огън. Вие се черен, плътен пушек, което подсказва, че е използван бензин или газ за горенето. Около огъня има парцали и дюшек - нечие легло. Човек обаче не виждам, колкото и да се взирам. Правя няколко кадъра с доста зумване, с надеждата, че после ще успея да различа някакъв силует. Не.


В съседната стая също са натрупани всякакви дрехи и кашони. Ако стаята с огъня е кухнята, това трябва да е спалнята.
При вида на очевидните доказателства за форма на живот в тези стаи не посмях да вляза по-навътре. Достраша ме. Сигурно се обитават от клошари, а имам основания да се съмнявам в тяхното гостоприемство. От друга страна сигурно не е и възпитано да нахлувам в чуждите домове.
От другата страна ме посреща "нов дървесен вид" - няма листа, няма плодове, само десетки дрехи, накацали по клоните на дървото.

Калин иска да си тръгваме, защото обстановката го депресирала. Обещава ми, че ще дойдем пак, когато няма сняг. Разпъвам се между незадоволеното любопитство и страха от тъмни балкански субекти. Знам, че през зимата уличните кучета са по-свирепи, защото им е по-трудно да намират храна. Гладът ги прави агресивни. Сигурно това важи и за хората, чийто дом е улицата. С повишаване на температурите ще се повиши отново и любопитството ми, така че на втория опит ще направя по-подробна визита с още по-детайлни снимки.