петък, 26 февруари 2010 г.

Да ти е драго да се ядосваш

Да ти е драго да се ядосваш. Така казва всеки път вуйчо ми, когато за единица време върху единица площ от главата му се струпат много единици проблеми.
Петъкът започна като един най-обикновен ден от седмицата. Дори ми липсваше благото усещането за предстоящите почивни дни. Доспивам си до последните възможни 10 минути, душ, скачам в индиговите дънки, изправям си косата и понасям огромната си синя чанта по софийските улици. Странна мъглива сутрин ме посреща отвън. През неизмития прозорец на спалнята май изглеждаше по-слънчево. Дълго време чакам автобус 11. Накрая пристига – от съвсем старите, малка кола, раздрънкана и мръсна. Успявам да седна близо до първата врата. После с недоволство установявам, че съм си забравила MP3 плейъра. Е, вместо приятния глас на Питър Гейбиъл ще трябва да слушам... ами, каквото има за слушане в един сутрешен автобус.
След две спирки, докато продължаваме да се движим по „Сливница”, мобилният на шофьора на автобуса иззвънява. И се започва един безсмислен и глупав разговор, в който се обсъжда добрата жена на човека от другата страна, трябва ли да й изневерява или трябва да си седи на задника, случил ли е, или не на жена и т.н. И за да е пълно удоволствието човекът си запалва и цигара.
Същата тази мъглива сутрин, която ме посрещна неприветливо, продължи още по-неприветливо заради водач на превозно средство, на когото се случваше да няма свободна ръка, с която да държи волана на автобуса. Какво пък - бяхме само аз и още има-няма 40 човека.
Глупавият и дразнещ разговор продължи, докато стигнахме булевард „Мадрид”. Причината ли? Цитирам-„’Айде да затваряме, че тук може да има полицаи.” Те, правилата, са само за да се спазват, когато има полицаи наоколо. Иначе можеше и кафенце да си пийне, и чалга да си слуша, и да спре, на място по желание да си купи баница, и да си лафи с някой разговорлив пътник пенсионер...
Вбесена, записвам регистрационния номер на автобуса и часа на пристигане на крайната спирка. Твърдо решена съм да не оставям нещата така и да подам оплакване. Ровя из интернет, докато попадам на имейл адрес, посочен за подаване на сигнали за нередности към СКГТ-София. Изпращам гневно писмо, в което обяснявам, че всеки ден използвам техните услуги, за което редовно си закупувам карта или билет. И след като аз спазвам изисканото от мен, бих искала да получавам квалитетна услуга от другата страна. Вместо това обаче редовно автобусът, който използвам, се шофира от водачи, говорещи по мобилните си телефони и пушещи. Продължавам в този дух...
„Днес, 25 март 2010 г., водачът на автобус с регистрационен номер С8371PC по автобусна линия номер 11 (който пристигна в 9,40 часа на спирка Гео Милев), разговаря по мобилния си телефон от пресечката на булевард „Сливница” с булевард „Константин Величков”, до булевард „Мадрид”. В допълнение запали и цигара. Така в един момент и двете му ръце бяха заети и шофираното от него превозно средство беше оставено без контрол. Разговора си водачът водеше на висок тон и от съдържанието му беше ясно, че е личен, а не служебен. Едва след като наближи булевард „Мадрид”, водачът на превозното средство приключи разговора си с думите – „Да затваряме, че тук може да има полицаи”.
Възмутена съм от това поведение, което постави както моя, така и живота на още около 40 пътници в опасност. Мъглата от тази сутрин изискваше повишено внимание от шофьорите. Но единственото, което ние като пътници и потребители на услугите на СКГТ получихме, беше безотговорно отношение.
Надявам се на оплакването ми да бъде отделено нужното внимание и по случая да бъдат взети необходимите мерки.”
С чувство на изпълнен граждански дълг и леко успокоена – дали от миналото време, или от това, че изрекох (изписах) това, което ми тежеше, се заемам с работата си.
В късния следобед проверявам мейла си и почти без никаква изненада установявам, че писмото ми е върнато, защото такъв адрес не съществува. Е, не, няма да я бъде тая! Отново отварям страницата на СКГТ, регистрирам се дори, за да мога да пиша във форума и за втори път ръся гневни думи по повод на шофьорската безотговорност. Ще ме публикували, но само да мине мнението ми през модератор, да го одобри евентуално и тогава.
Да ти е драго да се ядосваш!

Учудващо топъл, слънчев и приятен следобед за февруари. Няма как да не го почетем с една дълга и ленива разходка в парка. Пълно е с майки, бебета и техните колички. Усмихнати хора, високо смеещи се хора, бъбриви хора, оплакващи се хора, тичащи хора... Малки човечета, побутвани от носовете на големи кучета, бъдещи мами с едри кореми и една ексцентрична баба цялата в лилаво. Приятно погалени от слънцето, се прибираме с мисълта за следобедно кафе удома. Тясната уличка към блока е обсипана с локви. Но какво пък - малко само трябва да се посвиеш и има шанс минаващата кола да не те оплиска. Не е като да не сме свикнали. Но за следващата гледка определено не бях подготвена. Младеж от събралата се на пейките групичка мина на отсрещния тротоар и без да се притеснява, че по улицата минаваме ние плюс още няколко коли, си извади „уреда” и напоително се изпика. И то докато с извит към тайфата врат продължаваше да разказва някаква история.
"Пикантна" работа значи!
Да ти е драго да с ядосваш!

Дълго време живеех с мисълта, че недостроената част на нашия блок е мръсна, гнусна, но интересна по някакъв начин, защото си има собствена ъндърграунд история със собствени персонажи и режисьор. Докато и застроената част не се превърна в хорър интериор. Входът ни е любимо място за пушене и задушевни (или по-точно задушаващи) разговори на учениците от съседния техникум. Ключалката на входната врата не беше успешна ваксина за справяне с проблема. Металната врата също. За пореден път, прибирайки се вкъщи, на партера ме посрещат облаци цигарен дим, странни субекти с ниско смъкнати гащи и високо вдигнати коси, думи като „педераст мръсен”и „шибаняк”, които се удрят в прясно боядисаната стени и отекват право в мозъка ми. Това вече е повече тяхното място, отколкото моето. Нищо, че за същите тези прясно боядисан стени събирахме пари преди няколко месеца, а подменените гъвкави тръби, за които всеки апартамент брои по 150 лв. вече са извадени от стените. Гневният ми поглед дори не може да ги докосне. Та те са с поне около метър по-високи от мен и поне 3 пъти по-тежки. В словесен дебат ще ги победя, но на тях със сигурност ще им е по-лесно да ме победят с шамари.
Да ти е драго да се ядосваш!

Две дълги кафета с мляко, сипани в прекрасни дизайнерски чаши с пейзаж от Венеция, ни чакат на масата. Но на тези, които са забравили да си платят кабелната, а държат да я имат през уикенда, не им е писано да пият спокойно кафе. Изстрелваме се към касата така, както сме си по домашните дрехи - аз с джинси, омазани с боя и лепило, той с черния си анцуг.
Жена на средна възраст, натоварена с торби от близкия хранителен магазин, обелва шоколадовата си вафла. Сребристата опаковка е небрежно захвърлена на земята.
„Браво, така трябва - отпадъците се изхвърлят на земята, не в кошчето!”, коментираме, докато минаваме покрай нея и се „радваме” на действието й.
С крайчеца на окото си виждам, че жената се връща на мястото на инцидента.
Навежда се.
Взема изхвърлената опаковка.
Вдига я и я прибира.

Имам чувството, че прибра всичките ми нерви от деня. Олекна ми толкова, че го почувствах физически.
Да ти е драго...

2 други мнения:

Апостол Апостолов 27 февруари 2010 г., 10:30 ч.  

Е, аз точно затова живея в България- тук не можеш да скучаеш, защото постоянно, катадневно се случват такива уюни. Трябва само да имаш подходящо отношение към тях.

milenka 27 февруари 2010 г., 16:56 ч.  

Ех,то да беше само един ден от седмицата такъв,а то ежедневно-абсурди,неуредици,наглост...и т.н.Хубавото е,че ги има и ония слънчеви следобеди,пъстри паркове,деца и смях.Още по-хубаво е,когато притежаваш способността да ги ЗАБЕЛЯЗВАШ,за да има за КАКВО ДА ТИ Е ДРАГО...Хубави почивни дни:)

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP