неделя, 24 януари 2010 г.

Кучешки живот

Свит под пейката. Възрастна жена свали поставените отгоре кашони и ги постла до него. Събуди се и, сънен, тръгна към улицата. Върна се и си легна - не върху дебелия кашон, а пак върху студената земя.
- Глупаче! - каза му възрастната жена.

Photobucket

Свит под металната конструкция на автобусната спирка. На цимента. Трепери от студ! Спи неспокойно, отваря очи при всеки шум. И за него жената постла картон. Не се премести. Продължи да трепери. Тръпките обикаляха по цялото космато геврече.

Photobucket

Този живее на близката бензиностанция. Когато минавам оттам, обикновено лае. Гръмогласен е и плаши. Никога не е правил бели на хората.
В петъчния студен и ветровит следобед обаче, свит върху картона, дори очи не отвори. Нито звук!
Photobucket

"Домашният" любимец на паркинга. Много хора му носят храна. Гальовен до безобразие.
Погали ме малко! Хайде! Моля!Photobucket

О-о-о! Ненаситко!
Photobucket

Благодаря!
Photobucket

Може би ти не си от тези хора, които биха се трогнали от големи и тъжни очи на улично куче? Може би предпочиташ евтаназията пред кастрацията, по-крайните и бързорезултатни мерки пред считаните за по-хуманни такива. Може би защото някое бездомно куче е нахапало детето ти в парка или е нападнало съседката от долния етаж на път за магазина. И за теб вече всички кучета са лоши, гнусни помияри, които трябва да бъдат разстреляни веднага. А дали лошото, което те са направили, е по-лошо от това, което направиха строителните предприемачи в Рила, Пирин и по Черноморието, или от тези, които принудиха инженер изследовател от БАН да се нареди на опашка за топло ядене от социална кухня? Или от тези, заради които майка на десетгодишно момиченце събира пари от приятели и колеги, за да плати лечението на злокачествен тумор, въпреки че това трябва да й бъде поето от държавата. Ако хвършиш остатъците от вечерята си на този чиновник, който не си е свършил работата в случая, дали нещата ще се оправят?

Казват, че на човек му трябва малко, за да бъде щастлив. Колко му трябва на едно куче за същото? Един човек ли?

Уморени тела,
легнали на снега,
молещи се очи,
а човекът мълчи.
А човекът е глух,
а човекът е сляп,
няма милост -
не хвърля малко къшейче хляб.
Уморени тела
вече са под снега.
А човекът върви,
стиснал много пари.


от Поля

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Уличници

Рисувал е някой, докато е чакал закъсняващ приятел сигурно. Нямал е тефтерче и молив като мен. Само пръст и мръсно стъкло. Творческите умения и въображението също са под съмнение.
3
А тук е бил предварително добре подготвен.
Лошото е, че и този си е затворил човката. Време е повече да говорим!
IMGP7006

неделя, 17 януари 2010 г.

Хаити - помощ и отчаяние

Току-що гледах потресаващи снимки от Хаити. Трудно е да отрезвяваш съзнанието си, когато пред очите ти има кадри със затрупани тела, кръв, мъртъвци, хиляди разрушени сгради, плачещи деца... По-лесно му е да си мисли, че това са снимки от поредната холивудска касова продукция.
Но не и този път!
Този път не беше филм, а истина. Реалност, която отне хиляди животи, а други стотици хиляди останаха без дом и подслон, без достъп до чиста вода, храна и медикаменти.
„Маме, вие може би още не знаете, но тук стана голямо земетресение. Спокойно, аз съм добре.” Това пише Ралица Константинова на майка си малко след земетресението. А спокойствието на майка й със сигурност е било мигновено разрушено, също като безбройните сгради в Хаити. Коя е Ралица? Ралица е тази, която отказва безплатната евакуация, която има право да получи като жител на страна от ЕС. Вместо това предпочете да остане в Хаити и се записва като доброволец в ООН и „Лекари без граници”. Като докторант към университета в Питсбърг, тя живее в Порт-о-Пренс, където провежда изследвания, свързани с докторската й теза по антропология. Майка й я нарича „моето буренче”, заради това, че е активна и нестандартна и винаги слуша само себе си. Българите в Хаити се оказаха едва 5 човека. Малобройни до екзотичност, но не и до апатичност. В отворено писмо до премиера на България Ралица и нейният гост Александър Сейменов (28 г.) написаха „Помощ пътува отвсякъде, но, както разбрахме, не и от България. Българите в Хаити сме екзотични и малобройни, сега ще бъдем и засрамени... Списъкът със страните, изпращащи помощ на Хаити, е безкраен, но нашата държава не фигурира в него. Не искаме да вярваме, че това е така... Всяка субсидия ще е от полза – 10 000 лева в медицински материали ще са десетки спасени животи.”
България изпрати палатки, одеяла и спални комплекти от резерва на армията с общо тегло около 1,5 тона. От БЧК преведоха 5000 лв.

Как да помогнем?
От Българския червен кръст отправиха апел към президентството, парламента, по-големите корпорации и всички, които могат да почувстват болката на хаитяните в този момент, да бъдат съпричастни на случващото се, като дарят средства на сметка:

УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД
IBAN: BG 64 UNCR 7630 1078 6609 13
BIC: UNCRBGSF
БЪЛГАРСКИ ЧЕРВЕН КРЪСТ
(За пострадалите от земетресението в Хаити)

В международен план много организации светкавично насочиха дейността си в помощ на засегнатия район. Ако искате и можете да се включите с парични средства или друг вид помощ, ето и списък с тези организации.

Блогърите пък подеха друга благородна и нестандартна инициатива. За всеки оставен коментар под пост за земетресението те даряват от 10 цента до 5 долара (такива са сумите са в тези блогове, които аз проследих). Тук е мястото големите фирми в България – мобилни оператори, търговски марки и хранителни вериги, които обикновено се включват в различни каузи, да експлоатират тази идея. Блогове със силен трафик има и в България. Да не говорим, че това може успешно да се приложи в корпоративните блогове. Ако за всеки оставен коментар към тема за Хаити някои от големите дава по 1 лв., със сигурност ще се събере сериозна сума. От реализирането на идеята биха спечелили всички – и от изпращането на средства за жизненоважни нужди, и от рекламата, и от генерирането на трафик.

Ето и идеята в действие:
http://amyleavittphotography.com/blog/
http://whatsgabycooking.com/help-for-haiti/
http://saffronandblueberry.blogspot.com/2010/01/haitian-relief-effort-comment-to-raise.html

Моля, оставете им коментар!

Все пак става дума за над 100 000 човешки живота, отнети при земетресение 35 пъти по-силно от бомбата, пусната над Хирошима. По данни от 2007 г. Сливен е с население 94 717 жители. При земетресение от подобен ранг целият град щеше да изчезне – град на мъртъвци. Така усещате ли каузата по-близка?

Снимките са от http://www.boston.com/








петък, 15 януари 2010 г.

What's the time?

Ако всички часовници спрат,
колко ще бъде часът?

четвъртък, 14 януари 2010 г.

Breakfast

zakuska

петък, 8 януари 2010 г.

Дали е светлина в тунела....

lights

IMGP5339

IMGP5352

IMGP5337

четвъртък, 7 януари 2010 г.

А когато надеждата умре?

Умирала последна?! Въпреки че съм склонна да поспоря по въпроса. Последен би трябвало да умира човекът. Едва ли ако кончината му е факт, надеждата му ще продължи да си живее.
И така малко след началото на новата година, малко след като се изляха милиони пожелания под формата на смс, имейли, обаждания и обръщения от телевизионния ефир за здраве, щастие, късмет и любов, се замислих какво се случва, ако започнеш да приемаш тези неща единствено и само като думи. Ако вече не вярваш в тях? Не вярваш, че щастието ще те побутне другарски по рамото, защото работодателите ти от няколко месеца не са ти давали заплата. Не вярваш, че късметът ще те съпътства, защото от никое от 30-те места, на които си изпратил CV за работа не са ти се обадили дори. Не вярваш, че съдбата ти е в твоите ръце, защото ръцете ти по цял ден мръзнат в стаята, в която няма парно, а електрическата печка я изключваш регулярно, иначе зверски замирисва на бакелит. На хоризонта не се задават никакви нови проекти и възможности за реализация. Сметката за парното неспирно расте. Трябва да се плащат данъци. По новините постоянно говорят за увеличаващата се безработица, за дългите опашки пред бюрата по труда, за масовите уволнения и фалити. И дори премиерът, който обикновено с един замах преборва Злото, сега казва, че е твърде рано да слагаме розовите очила.
Нова година – нова късмет. Оптимистично, нали?! А ако вече си се изморил да бъдеш оптимист? Ако вече ти е станало прекалено трудно и тънкият ти врат просто се е пречупил? Ако хората около теб са умислени и постоянно повтарят, че никога не е било по-зле?
Дори да си късче злато, когато попаднеш в кофа с лайна, ще продължиш ли все така да блестиш?

неделя, 3 януари 2010 г.

Приказно начало

Приказка за хляба и златната паричка

Преди много години, в едно китно селце, живеело малко момиченце с чудна златиста коса и румени бузки. Цял ден то играело с приятелите си по калдъръмените улици, а привечер помагало на майка си да свари млякото, да подреди масата за вечеря и да нахрани пухкавото черно коте. И понеже, същото като теб, било добро дете, за рождения му ден, точно когато ставало на 7 годинки (ни повече, ни по-малко), радителите му организирали голямо тържество. На празника били поканени всички роднини – дебели лели с огромни капели, братовчедки с плетки, деца с колела и разбира се, добрият, вечно засмян, чичо Стоян. Той подарил на малката рожденничка Елица една много стара златна пара, която възрастните наричали пендара. Всички деца искали да пипнат малкото богатсвто. Възрастните заахкали и заохкали срещу блестящото късче злато. Момиченцето държало парата в ръчичката си и сякаш я милвало с поглед. Било много радостно от получения подарък, на лицето му светела усмивка. Златната паричка пък щяла да се пръсне от гордост: „Я, колко съм хубава, я, колко съм блестяща” - мислела си тя и плувала в щастие.
След като всички гости си тръгнали, момиченцето събрало падаръците си на купчина, висока почти колкото теб, когато се вдигнеш на пръсти, и скочило в леглото. Заспало сладко в розовата си пижама, доволна, че днес е станала толкоз голяма.
На другата сутрин Елица се събудило много рано. Чичо Стоян й бил обещал да я заведе на полето. Била започнала жътвата. Елица изпила сутрешното си мляко от чаша със жълти слънца, каквато имат почти всички деца, и изтичала навън. Чичо Стоян бил вече на нивата и чакал малката си приятелка.
– Здравей, помощничке! Хайде, качвай се при мен. Днес ще жънем през целия ден.
Елица се покатерила по стълбичката и влязла в кабината на голямата машина. Изобщо не усетила как златната паричка се изтърколила от джоба й и тупнала сред узрелите класове.
– Олеле, помощ! Къде се озовах? – извикало златното кръгче.
– Няма страшно, приятелко! Просто падна на земята, нашата майчица – отговорил й един житен клас и я погалил.
– Не ме пипай, ще ме изцапаш – горделиво извикала паричката и се претъркулила на другата страна.
– О, малка глезано... – засмял се пшениченият стрък, а полето по-назад не останало – цяло се люшнало в смях. – Ти за каква се мислиш?
– Ако не забелязваш, аз съм златна паричка. А вие сте едни обикновени бурени!
– Бурени! Скъпа моя, та ние сме житни класове - най-ценното за хората.
– Най-ценното съм ааааааааааааз.....
Паричката не успяла да довърши изречнието си, защото нещо я подхванало от земята и я запремятало.
– Какво стана? – уплашено тя попитала, когато слънцето блесна в очите й.
– Ожънаха ни, сега сме в големия камион – отговорили няколко житни зърна едновременно. – Той ще ни закара в мелницата.
– В мелницата? Но това звучи ужасно!
– Не, скъпа. Там просто ще станем на брашно. Е, вярно, малко гъделичка, когато те стриват камъните, но не е страшно.
– Ами, ако смелят и мен? Аз съм златна пара, най-ценното за хората!
– Най-ценното ли? – пак едновременно попитали зърната, но не успели да продължат, защото бързо се плъзнали по улея към големите камъни, които ги смлели на прах. Паричката все още не разбирала какво ставало, когато усетила, че камъкът наближавал я. Той я погледнал намръщено, избуботил страшно и я пипнал, разбрал, че тя не е жито и леко я ритнал.
– А, сега какво ще стане? – с въздишка попитала паричката, падайки върху купчина меко брашно.
– Сега ще отидем в завода за хляб. Там от брашното ще замесят пухкаво тесто, ще го изпекат и така ще стане най-вкусният хляб. Хората не могат без хляб.
– Но аз мислех, че хората не могат без мен. На рождения ден на момиченцето всички ме гледаха изумени. А и аз съм от злато, правя ги много богати – проплакала паричката. Сълзите й се слели с бистрата кладенчова вода, със ситната бяла сол и с кипналата мая. От всичко това било замесено меко тесто. Трябвало да престои няколко часа поне, за да бухне добре. На сутринта сръчни работливи ръце накъсали тестото и го оформили на малки парчета. Паричката се сгушила дълбоко в прегръдките на една тестяна топка. Изведнъж започнало да й става топло, много топло.
– Къде сме? – едва попитала тя в ужасната горещина.
– В пещта, скъпа. Тук се пече тестото, за да стане на хляб. Още малко остава и сме готови.
Паричката с уплаха погледнала огнените езици, после бързо затворила очи, защото си мислела,че така ще стане невидима. Отворила ги чак когато усетила утриннен хлад. Едното й крайче се подавало през коричката на хляба. Успяла да види, че се намира на рафта в хлебарницата. Един през друг идвали купувачи, вземали хляба, който бил нейно скривалище, поглеждали го, но после винаги купували друг. От огъня в пеща едното й ръбче било почерняло, а никой не искал да купи хляб с черно късче метал в него. Паричката се свила от мъка. Тъкмо била решила, че завинаги ще си остане скрита и никой няма да купи питката, в която била, когато усетила, че едно малко пръстче разчоплило изпечената коричка. Изведнъж се озовала в позната детска длан.
– Ето я моята златна паричка. Къде беше, пътешественице? Ще те сложа на верижка, така да знаеш.
Така паричката успяла да се върне при любимото си момиченце. Но обгорялото черно ръбче винаги щяло да й напомня за нейното приключение. Дали заради него, или заради наученото, но паричката вече не била толкова горделива. Тя вече знаела, както и ти, че истинското злато за хората е хлябът. Златната паричка продължила да радва с блясъка си малкото момиченце, но то повече от всичко обичало да е здраво, да се смее, да помага на майка си, да се събуди сутрин рано, да си отчупи от топлия хляб и да изтича при приятелите си.
Попитай мама, попитай татко, попитай баба, попитай батко, те не биха те заменили дори и за цял куп златни пари.

Коя е РосиНанТ?

РосиНанТ е акроним на трите ми имена. Аз съм все още млада, все още красива, финансово нестабилна, но хронично щастлива :)
Преди време съставих списък с нещата, с които наистина искам да се занимавам. Вярвам, че животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в правене на неща, от които не се чувстваш удовлетворен. Първите места в списъка ми заемат писането, пътуванията, ръчно изработените неща и фотографията. Това е, което желая, и УМЕЯ да правя. Старая се да радвам, да предизвиквам, да доставям удоволствие за сетивата.





























  © Free Blogger Templates 'Photoblog II' by Ourblogtemplates.com 2008

Back to TOP